автор: Victoria

Вървях безмълвна и студена,
и виеше в сърцето ми тъга,
като орлица наранена,
а някъде ликуваше цветна дъга.
Да, някъде далеч, но тук при мене,
крилата хищни на злокобен дим,
деня в едно с нощта ми сляха,
покриваха ме сякаш с плащ незрим.
И самотата лепнеше зловещо,
протягаше горчиви пипала,
как майсторски, завидно вещо,
вселяваше се в моята душа.
Една орлица никога не спира –
аз казвах си – върви, напред върви,
във висините гордо тя умира,
но не предава своята мечта !