автор: Lachistata

Така ли се краде душа?
Така ли се измъква през зъбите,
през пръсти гневно свити,
през стиснати клепачи?
Така ли се отнема
и се присвоява-
когато я усетиш слаба
да връхлиташ
с пълната си ярост-
наметнала хитон от обич
само за поредния пърформанс,
с кривата полуусмивка,
каквито ги продават
пътуващи артисти...
Така единствено ще вземеш
душата ми- фалшивата,
загърната в лъжливи обещания,
обула кухите налъми
на гневно празнословие.
Какво? Не знаеш ли-
от онзи панаир
дори и аз си купих маска,
дори ми е удобна и не стяга,
през процепите виждам ясно,
за теб оставам непозната...
Не ме докосвай!
Ръцете ти са кървави, одрани
от толкова побоища
със себе си, със другия.
Ръцете ти са загрубели,
схванати,
в годините са мачкали души-
глинени и меки-
разхвърляно, кощунствено,
в страстна алчност.
При теб дойдох без
тези смахнати преструвки,
без маниакалните спектакли,
без нахранени илюзии...
И всеки ден те учих- бавно,
че моята душа за да измъкнеш,
душата си ти трябва да заложиш...