автор: IPALAM

Здравей, бай hr_karast@hotmail.com (хр_караст ет хотмейл точка ком),
Тъкмо преди известно време, обзет от социална злоба и политически песимизъм, стоях пред Джон и свирепо си мислех: Абе, chonov@all.bg (чонов кльомба алл точка бе ге), ти ли си най-големия балък на тоя проклет свят! Какво си се оклюмал като мисир, непомилван за Коледа от президента на САЩ. Абе едни нищо и никакви цигани се усетиха навреме и вместо да се набутват между шамарите, си хванаха една ниша от Прехода и без никакво колебание опоскаха де що имаше жица. То държава няма, ама поне жица имаше бол, останала от някой Ленинов завет. И ей на - циганин, циганин, ама се усети: край на социализма, край на съветската власт, край на електричеството и какво остава? Ами много просто - жиците! Мааму стара, викам си, никога нямаше да се досетя. Ей затова ме гърмяха, нали помниш, на изпитите по Научен комунизъм! Така яко ме гърмяха, че цял живот ще го пиша с главна буква. Каквото било - било, викам си, сега да гледаме напред. И като погледнах напред, гледам - модема. И той ме гледа, моят е "Моторола" data/fax/voice, 56000 bps, гледа ме с трите си оченца, три са му оченцата - две зелени и едно червено - и по едно време почна да ми смига заговорнически с едното зелено оченце, викам нещо ми казва тоя пич, не мога да чатна, акъла ми все в тия пусти цигани и в жиците. Жиците, викам си, мамка му, аз съм се оплел като същински спайдермен в световната мрежа, акъла ми пак на пенджувек. Удрям един среден пръст на Джон, после хаквам един Internet Explorer и цънгър-цънгър - по жицата. Ебах му мамата, приятел, казвам ти, то лястовица връз лястовица по жицата, жицата увиснала, ще се скъса, обаче все черни. По едно време бях загубил надежда, тя и Надежда се бе оплела по същото време в едни цигании на седесето, на които края се не вижда, и някъде към Манджилари, струва ми се, че беше, кликвам в един сайт - http://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/index.html - и какво, мислиш, че виждам? Мамка му, не е за вярване, обаче аз я видях. Видях я, кацнала на една от жиците на световната мрежа, сякаш снесена от вихъра. И да ти кажа, приятел, ако човек верва на царе, на надписи и на хорски приказки, а не на очите си, може и да не я забележи. Защото на нея също имаше надпис, и то в скоби. Ще ти го прочета без скобите, обаче ще го болдвам: черна комедия. Отивам при един приятел bashizdat@mail.bg и му викам: ти, викам, като шариш насам-натам из мрежата, срещнал ли си бяла лястовица? Оня ми вика: "Аз да не съм Моканина бе, да тейба и тебе!" bashizdat@mail.bg е човек учен и образован, сече му пипето, има няколко работи в една област, където се трудят Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, името му се мандахерца из някои престижни издания и една История на българската литература, на времето с един психографски портрет на Васил Левски, наречен още "ФРАГМЕНТИ ОТ ВЪТРЕШНАТА БИОГРАФИЯ НА АПОСТОЛА", ме бе подкокоросал да мисля няколко години, какво ли са си говорели двамата велики в оная запустяла воденица край Букурещ, кой от двамата е бил по-по-най, те са били млади, изолирани в оня момент, дали са си говорели единствено за народните работи, или е имало и простотии, дали пък тайно един от друг в оня кучешки студ не са лъскали бастуните, докарвайки на фокус единият - някоя попска щерка, другият - някоя монахиня. Не е достатъчно това, което Ботев казва, че приятелят му бил нечут характер и че пеел, когато дърво и камък се пукали от студ, за да приемем с лека ръка, че Левски е бил лидерът измежду двамата в ония няколко денонощия; нито мълчанието на Апостола за тази среща е категоричен знак, че поета е бил духовния лидер. Въпроси, въпроси... пръсна ми се главата, приятел, през ония години. И като не намерих задоволителен отговор на нито един от тях, се пропих, прописах, записах се да следвам българска филология и се запознахме с теб.
Та ти казвам, приятел, викам на bashizdat@mail.bg: "Спри да хокаш кучетата, ами ме погледни: аз може и да съм торлак откъм Делиормана, може ризата ми да е само кръпки, едро и неумело шити, поясът ми може да е оръфан, потурите - също; може и да съм бос и в буквалния, и в преносния смисъл на думата, и като ме претегляш набързо в ума си, може да решиш, че съм мек и отпуснат човек, който и на мравята път струва, обаче аз ще ти кажа, че я видях на световната жица, близо до Манджилари. bashizdat@mail.bg се озърна в мрежата, огледа с презрение няколко сайта, толкоз много бяха лястовичките и тъй нагъсто една до друга бяха накацали! "Много, вика bashizdat@mail.bg, но все черни!" "Не чети табелите, ами погледни сайта http://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/index.html! - викам му - и го погледни, ако можеш, със сърцето си." bashizdat@mail.bg защрака припряно с мишката по сайтове и уеб страници, по линкове и неразбираеми знаци, в един момент се зачете в нещо си, после ме изгледа презрително и с още по-голямо презрение процеди: "Тоя там, как беше, с "Рязания поп" това ли ти я бялата лястовица бе, я не се ебавай!" И като направи неприличен жест със средния пръст на лявата си ръка, склопи окото на могъщия си Джон Атанасов, наричан от по-простите хорица Pentium 4.
След няколко дни се засякохме с bashizdat@mail.bg в едно квартално кръчме. Разпалено убеждаваше в нещо компанията си. Кръчмето беше фрашкано с някакви подобни на нас катили, минах иззад гърба му и в общия, характерен за кръчмите шум, примесен с фолк саунд ясно и отчетливо дочух думите му: "Има бяла лястовичка, майка му стара. Видях я на жицата, ето, записал съм интернет адреса."
Седнах на една самотна маса, далече от него, не го чувах какво говори, но бях сигурен, че вече bashizdat@mail.bg я носи в сърцето си. И ще я показва на всички - болнави и бедни, отчаяни и съсипани, обиждани и наранявани от бързащите да живеят.
На всички, които имат нужда от нея.

Ей затова ти написах това писмо, да тейба и тебе.

Твой:chonov@all.bg (чонов кльомба алл точка бе ге)
19 януари 2004 г.
Пловдив