Защото бях забравила да плача,
пресъхналите сълзи
(най-горчивите)
във стихове опитвах да разкажа
(а те залепваха по листа и ме ритаха)
А после вдигнах поглед
изненадващо,
(след тъмнина очите са свенливи)
отказвайки да се разкажа,
спестявайки усилия,
за чувстване
и за обичане...
И знам, че никак даже не желаеш
за дъждовете в мен да подозираш,
за миговете ми на обожание
и тези на умиране...
И знам, така е по-прилично,
разумно, осъзнато, приповдигнато,
да водиш любовта си на каишка
и после да жумиш
пред минало,
да поредиш душата си,
във ъгъла да сриташ риска,
И после да живееш тихомълком,
от страх сърцето да не ти поиска
ръцете дето си ги вързал
с неподходящо време
и мъжествена усмивка...
Защото бях забравила да плача,
мерси,
че ме накара да поискам...