автор: Landho

80-те години. Комунистическа България. Висш чиновник, с прекалено много власт, вулгарен, нахален, самовлюбен, високомерен, добре охранен, винаги с мазна усмивка на лицето. С две думи – другаря Измирлиев. Всяка вечер се прибира в празния си дом, сяда пред видеото и започва да преглежда записите, направени от камерите на тайните служби из целия град. Той е пристрастен воайор, пристрастен да наблюдава собствената си особа. Вече му е омръзнало да се занимава с животите на простолюдието и ето защо всяка вечер преди да си тръгне от работа на бюрото му се появява един плик с видео и аудио касети, съдържащи всичкия материал, който тайните служби са събрали за него през деня. Той изрично е дал заповед да го следят, че да запълва вечерите си с любимите си воайорски занимания. Като на лента преминават нелепите, отвращаващите случки, толкова характерни за висшите чиновници. Създават гадното чувство, че тази лента няма край и че въпросните случки ще съществуват вечно. Да, на дали лентата ще се прекъсне някога, но време е малкия човек да вземе нещата в свои ръце. Какво ще кажете да започнем с другаря Измирлиев?

Ключът се завърта в ключалката и масивната дървена врата бавно се отваря. С познатото пъшкане другаря Измирлиев влиза в антрето на огромния си апартамент. Натиска ключа за осветлението. Целият апартамент е обзаведен повече от луксозно. Махагонови мебели с изключителна дърворезба, мраморни подове, доста ценни платна по стените, примамлива камина, огледала и пак огледала. Огромната ръка на Измирлиев оставя плика с касетите на масичката с видеото, съблича сакото си. Загася лампите, пуска видеото и съсредоточено наблюдава екрана на телевизора. На врата му е окачен бинокъл, който никога не използва, просто както той казва всеки воайор трябва да си има бинокъл. Развалнувано обсъжда на глас нещата, които вижда. От време на време прокарва пръсти под тирантите. Целият му ден преминава на лента.

На първата видео касета пише „10.00 – 14.00”. Общ план на града, булевард, задръстване, черна "Волга", шофиор с намачкана черна фуражка. На задната седалка плешив господин, с огромно туловище, с бяла опъната до крайност риза, и стилни черни тиранти върху ризата. С кърпичка бърше потта от челото си. Колоната от коли няма край. Господинът вдига слушалката на телефона, намиращ се в колата и набира неизвестен номер. Прави напрегнати жестове съчетани с обичайната мазна усмивка. Колата продължава да стои насред задръстването. В стаята се чува „Ех, ето какво е човек да има власт.” Натиска паузата на видеото, бърка в сакото метнато на стола и вади малка касетка, която пъха в касетофона:


- Днес ми е кофти ден и това задръстване почва да ме изнервя. Обади се където трябва. Нека затворят булевард "България" за да мога да мина на спокойствие.
- Но как така, другарю Измирлиев.
- Знам, че ще се постараеш моето момче. Не забравяй че скоро е Великден и се задават повишения. А и не всеки ден е Великден. Нали така!
- Разбирам, другарю Измирлиев. Но, нали вече нямаме Великден.
- Ти подиграваш ли ми се!
- Разбира се че не, другарю Измирлиев. Аз просто .... съжалявам!
- Казах! Направи каквото трябва, а ако трябва и козунак ще ти омеся.
- Разбрано, другарю Измирлиев.


Чува се познатото щракане от касетофона. „Ще му дам аз едно повишение на това недоносче! Ще види какви козунаци мога да меся”. Взима дистанционното и отново съсредоточава вниманието си върху екрана.

Волгата се движи по празния булевард, затворен от полицията за да мине другаря Измирлиев по-бързо. А той се е разплул на задната седалка и малките му очички шарят наоколо. Ето че, шофьорът спира, отваря задната врата. Време е за работа.

Измирлиев нахлува в офиса. Оглежда служителките. Подмята няколко вулгарни думички. Приближава се до секретарката, която е застанала пред вратата на кабинета му. Взима папката, която му подава, а с другата ръка откопчава най-горното копче на ризата й. „Така си по секси”. Влиза в кабинета.

Екрана на телевизора става черен. В следващия момент на екрана се появява огромната фигура на другаря Измирлиев, който излиза от сградата на Министерски съвет. Стъпил току що на тротоара, се разкрещява: „Айде бе, момче, докарай кораба”. Шофьорът сприра, отваря задната врата и в този момент се появяват сивите точки на екрана. Май трябва да смени касетката. Флегматично се надига от фотьойла, и мушка новата касетка с надпис „14.00-17.00” във видеото. Отново се отпуска, намества бинокъла в центъра на гърдите си и отново насочва вниманието си към екрана.

Камерата следи витрината на ресторант „Република”. Близо до входа, на маса непосредствено до витрината седи другаря Измирлиев. Мазните му ръце лъщят през витрината. Пред него са струпани богати блюда от морски дарове, както и неизбежната бутилка вино. Периодично другаря си налива вино, като бялата салфетка около гърлото на бутилката с всеки изминал допир става се по-напоена с мазнина. Измирлиев е с лице към улицата. Зад гърба му преминават три ученички, току що влезнали в ресторанта. Той се обръща рязко и хваща последното момиче през кръста. Започва разгорещено да им говори. В крайна сметка момичетата сядат на неговата маса, но очевидно притеснени. И трите са свели надолу погледите си, само от време на време се споглеждат една друга. Измирлиев сладко облизва пръстите си и се наслаждава на красивите девойки. Сервитьорът носи три чаши с боза. Изглежда момичетата не са я поръчвали. Другаря Измирлиев прави жест на сервитьора да ги остави пред момичетата. Поглежда часовника си. Неволно избърсва едната си ръка в панталона. Става. Стиска силно по бузата едно от момичетата. Кимва на сервитьора и излиза.

Качва се във Волгата. Колата потегля. Черен екран. След известно време колата е засечена от друга камера. Измирлиев е полегнал на задната седалка и отпочива от тежкия обяд. Все още едната му ръка лъщи от покриващата я мазнината. Откопчава най-горното копче на панталона си. Нещо обяснява на шофьора, по-скоро му се оплаква колко е преял ако се съди по жестовете, които прави.

Колата спира рязко. Другаря Измирлиев слиза и тръгва надолу по тротоара. Спира се при един дядо, който лъска обувки. Троснато си качва десния крак върху степенката и с жестове подканва дядото да побърза. Екрана започва да трепти, появяват се върнообразни линии, образът се губи. „Май ще трябва да сменяме техниката на Държавна Сигурност”, тихо измърморва Измирлиев. Всичко вече е наред. Лентата продължава. Другаря Измирлиев вече се отдалечава от стареца, а тоя почервенял от яд, го залива с гневни думи. „Е, какво толкова, казах му да се похвали на жена си чии обувки е лъскал, вместо да ми иска 50 стотинки.”, измърмори Измирлиев, докато малките му очички сиаят от удоволствие. Тук касетката свършва.

Другаря чиновник се надига и вижда че е останала още една касетка. Отново с вече до болка отработеното движение пъха касетката в отвора на видеото и се пльосва обратно в фотьойла. Лентата започва с познатите сиви точки. Образът преминава в черен екран. Измирлиев нетърпеливо очаква нещо да се случи на лентата. Черният екран все още не помръдва. Като от нищото се появява разбалансиран кадър на някакъв изкусно изработен часовник. Постепенно картината се изяснява. „Ама какво е това, това е часовникът в трапезарята”. Повдига се леко от фотьойла и извръща поглед назад към трапезарята. Отново се вглежда в екрана. Стрелките на екрана сочат точно 9 и 15 минути. Нервно набира ръкава на ризата си, за да погледне часовника на ръката си. 9 и 15 минути. Измирлиев скача рязко. На екрана се появява вратата на трапезарята, малката коридорче между трапезарята и хола. Ето че вече вижда огромния си гръб на екрана. Извърта се но не забелязва нищо. „Но какво по дяволите става. Който и да си играе да престане моментално, иначе ще хвърчат глави. Предупреждавам”. На екрана туловището на другаря се върти в кръг, сякаш камерата обикаля в кръг над главата му. Не се долавят никакви звуци, което още повече влудява Измирлиев. А той вече не е на себе си, блъска се в мебелите, върти се неориентирано. Отива до масичката с видеото и телевизора. Вади касетката, чийто надпис гласи „КРАЙ”. „Край ли?! Измирлиев хваща видеото и телевизора и ги запраща към прозореца. Чува се неописуем трясък. „Край значи?!”. Чиновникът се е свил на пода до фотьойла, леко трепери, а челото му е обляно в пот. „Край да, точно това имах в предвид, когато надписвах касетката - обади се дрезгав глас от нищото – Бъди спокоен, малкия човек те наблюдава, чакай само да си взема бинокъла, за да те виждам по добре”. „Това воайорството било забавна работа, а? Да, не би да се уплаши? Не си пипай ризата с мазната ръка. Чуваш ли? Айде сега ходи да си лягаш. Утре току виж си се събудил. Край”.