автор: kakafreud

Към 20 число на месеца обикновено приютявам в себе си всички бесове на целия ми род. Тогава се превръщам в истеричната ми майка, която е сърдита и крещи от сутрин до вечер на целия свят, в лудия ми вуйчо, който се обеси на 78 години. От скука най-вероятно. В баба ми, която упорито кълне селските деца, който през нощта тайно са обрали черешата в двора. Тогава не знам коя съм и настоятелно обичам да се страхувам от всички предишни поколения.
Тогава съм просто една жена с шизофрения, склонна към самоубийство. Тогава е ужасно тежко, защото на плещите си съм понесла цялата тяхна емоционална несрета. А аз съм само на 26.
Към 25 число от месеца играта загрубява. В ушите си дочувам гласа на старата ми леля, която вярваше, че градския трамвай е най-голямото зло на 20 век. Тогава упорито кръстосвам улиците пеша. Тръгвам в 6, за да стигна на работа в 8,30. В 10 часа до кафе-машината в офиса извиква призракът на стария ми дядо, който цъка укорително с език, когато си наливам пълна чаша с кафе. Не е хубаво да се пие кафе, качва кръвното. Нали не искаш да имаш високо кръвно?, улавям въпросите в погледа му. Разбира се, че не искам да имам високо кръвно, малко ли ми е шизофренната ми склонност към самоубийство. Оставям кафето си настрана.
От 20 до 25 число до месеца се превръщам в една жива рана и всеки допир до кожата ми е болезнен.
На 26 обикновено разтварям широко дверите на душата си и се ставам безстопанствена обработваема площ. Тогава окачвам над вратата си транспарант със слоганг, който гласи: „Всеки е свободен да изсипе в мене себе си”. Тогава наред с бесовете на всички поколения назад аз приемам гнева на шефа си, неудовлетворението на хилядите неоправдани пенсионери, любовния порив на сексуално незадоволения ми колега. Насам народе! Аз съм ваша!
Тогава, вечерта на 26 аз развивам краткотрайна деменция. Трудно е да приютиш цялата мъка и желание на света.
На 27 съм много уморена. До 3 часа сутринта се гоня с майка ми, която безжалостно удря лудия ми вуйчо, докато той се опитва да се качи на дървено трикрако столче и да тури край на живота си, като се обеси на единствения си чаршаф. Към 3.30 се появи колегата. Без бельо.
- Много те харесвам, желая те, жена ми не ме разбира…
Изведнъж вратата се отваря в почти 5 часа и шефът ми се развика за поредното пълномощно.
Не издържам и обикновено още към 6 съм станала. Какво да ги правя? Не мога да ги понеса всичките луди, всичките търсещо-искащи, всичките егоисти.
На 28 ставам злобна и завистлива. Нормално е, си казвам, те какво си мислят, че ще ме мотаят непрекъснато. Мразя ги до един. И колегата, и вуйчото. За шефа – да не говорим.
На 29 решавам, че съм още млада за самоубийство. Едва на 26 съм. Тогава мразя да се страхувам и започвам да плача. Пълня реки със сълзите си. Вечно пресъхнали корита оживяват отново.
На 30 вече съм по-спокойна. Промоцията на отворените врати е приключила и бесовете на всички поколения заспиват зимен сън.
На 1 започвам да ровя из чувствата си и понякога намирам измежду дрипите там малко щастие и радост, скътани за черни дни. Обличам ги за малко и те ми пасват като по мярка. Удобно ми е в тях.
Тогава излизам навън и виждам, че небето е прекрасно синьо, а вишните са току-що напъпили. Виждам, че хората се усмихват, въпреки бесовете си. Тогава усещам най-търсеният и желан от всички мъжки погледи да гали мен, като същинска утринна роса. И аз му се усмихвам. Малко несигурно и малко объркано, но чисто. Тогава аз съм истинска и не обичам да се страхувам. Напротив, тогава обичам да обичам.
Имам само 20 дни да бъда щастлива.
Аз съм само на 26.
Около 15 число се превръщам в кълбо от еротизъм. Тогава приемната ми е затворена за други посетители освен за него. Обгръщам го и той става част от мен. Не Тогава забравям всички други поколения и не помня дори да съм се раждала някога.
На 18 започвам да се отдръпвам и да кътам скришом изостанало щастие и радост. Усещам, че предстои пристъп. Знам, че бесовете ми са наблизо. Опитвам се да го предупредя да се пази, за да не пострада излишно. Понякога бесовете ми искат него и понякога аз им го давам.
Днес сме 20 число от месеца и се приготвям да ги посрещна. Всички вкупом. В последния момент се оказва, че вуйчото този път няма да участва и ролята му ще бъде изпълнена от номинирата за най-луда в семейството прабаба. Страхувам се, понеже знам, че дълго не що успея да удържа дверите си и те ще нахлуят наведнъж.
Аз съм едва на 26. А съм толкова уморена. Знам, че няма да издържа дълго битката с бесовете и някой ден няма да има първо и 15 число от месеца.
Реших да направя нещо.
И отидох на лекар. Обясних му симптомите си и го помолих за помощ.
- Не издържам повече! казах му аз.
- Взимате ли лекарства, когато изпадате в такива състояния?, попита ме той.
- Не. Дори и кафе не пия. Нали знаете, вдига много кръвното налягане.
Кога ли щях да престана с тия глупости от време оно?, мислено се запитах аз.
- Освен това не мога да спя. Особено към 27., продължих аз. Не му разказах, че имах навика да се гоня с изкукалите ми роднини и затова не можех да заспя.
- Отпадналост, подувания, безсъние, значи това са симптомите?
- Да, точно така! зарадвах се, че някой най-накрая ме разбира. Трябваше по.рано да дойда при него.
- Госпожице на колко сте години?
- На 26.
- Това, което ви се случва всеки месец, е силно изразен предменструален синдром. Описвате симптомите много точно.
Сигурен ли беше? Значи не съм луда?
- А това лекува ли се?
- Не съвсем. Това е начинът, по който организмът ви реагира на хормоналната промяна. Мога да ви изпиша някой неща, но ще имат временен ефект.
- Е, какво да правя тогава?, попитах го аз с широко отворени очи.
Той се засмя и се наведе напред към бюрото си.
- Нужна ви е малко повече любов от 20 до 1 число на всеки месец и нещата ще се оправят. Нали имате приятел?
- Не съм много сигурна, след последното 20 число на миналия месец.
- Ами тогава не търсете под вола теле, а потърсете него. Има още малко време до 20 число на този месец..
След разговора с доктора реших да свикам незабавно семеен съвет, макар че беше още 18 число. Говорих дълго и продължително, а те като никога ме слушаха. Разбрахме се един-два месеца да ме оставят на мира. Били сме си близки, не сме можели едни без друг. Така ми рекоха. Оставих ги да побеснеят. За последен път.
Около 21 мълчешком порових в торбата с чувствата ми. На дъното се търкаляше едно малко щастие и една изпосталяла радост. Взех ги и отидох при него.
Вратата му беше отворена и на нея беше окачен голям транспарант, на който беше написано с едри букви един отдавна позабравен слоган – „Любов. Изсипвай себе си в мен. От 1 до 30 число на всички месеци.”