автор: babazlata

Всяка сутрин, когато се събудя поглеждам слънцето и вече знам на къде да тръгна. Правя го несъзнателно, без да се замисля, без да усещам щастието, което ми носи всяка минута, всяка секунда
Просто ставам и вървя машинално. Понякога забравям усмивката си някъде по пътя, понякога забравям да прегърна стар приятел, когото съм стещнала, понякога забравям да пусна стотинка в чашката на бездомника. Вървя и просто забравям.
Понякога, когато се събудя още е нощ. Само тогава осъзнавам колко ми е потребно слънцето, за да ме води, за да огрява пътя ми. Търся безпомощно някакъв пламък, дори и само една звездичка.Взирам се дълго в нощното небе, като капитан на средновековна каравела загубила се в океана, но често нощем облаците закриват звездите и за да видиш някоя звезда очите не са достатъчни, а трябва да послушаш Екзюпери и да погледнеш със сърцето си. Ставам в мрака и незная на къде да поема. Мисля си с болка за слънчевите си мигове и си обещавам, че другия път ще се усмихвам всяка секунда, когато следвам слънчевия си път. Липсва ми срещата с пиятеля, как щях само да го прегърна, ако го видех сега в тъмнината, липсва ми дори бездомника, щях да му дам всичките си стотинки, и не защото така щях да си купя слънце, а защото чак сега осъзнавам, че го обичам, че той ми липсва, защото е част от пътя ми, от житота ми. И всеки път щом мръкне се кълна: Ще забравя да забравям...