автор: babazlata

Губя се бавно, бавно, но сигурно, капка по капка изтичам в канала на път към морето от сиви спомени и сенки, или по- точно, от спомени на сиви сенки за малко светла топлина.
Къде е цвета ми? Стопи се в мъглата, изсмука го сивата пръст под краката ми, за да храни бъдещите цветя с цветове. Аз бях цвете, сега се разпадам. Не е ли по- лесно направо да се бях родила в следваща фаза, вече порастнала, но смалила се, сбор от сиви капи сълзи в бездънно, мъртво, крещящо море. И следва тишина, тишина натежала от болката на сдържани неми викове. Или може би викове в глухия свят. Викове на разпадащи се сиви капки търсещи се в мрака на безкрая.