автор: roza1

Попитах есента:
- Защо си тъжна?
А тя ми отговори:
- Лятото ме натъжи- отиде си и ме остави сама.

- Недей!.... не знаеш ли, всички го обичаме?!
- Така е, но вие му се радвате месеци наред, а аз имах само няколко дни...
Даааа, нищо не можеше да я успокои... Беше неутешима и изливаше порой от сълзи, мокреше хората, наводняваше улици, караше вятъра да огъва клоните на дърветата и да разпилява косите на жените, сякаш всички бяха виновни...
Беше красива и слънчева, когато бяха заедно... усмихната, като влюбена жена.
Винаги идва раздяла, както и при хората тя настъпва дори и когато не я очакваме.
Мислех си, ако тя осъзнае, че е красива и без лятото, дали нямаше да се усмихне отново... Но преди това трябваше да потърся къде да се скрия и да се спася от гнева й. Качих се на влака и отпътувах...
Първото нещо, което исках да бъда по време на пътуването е да стана художник за няколко часа, за да мога да нарисувам всички цветове на есента, цялата й красота. Стада пъплеха по зеленото й още тяло, като ласки на нежен любовник, червените шипки и ябълки горяха като страстни целувки на влюбена жева, а нежния жълт цвят на крушите разливаше мека топлина... А небето нямаше равно на себе си - всички нюанси на синия цвят бяха там и се преливаха толкова естествено един в друг. Само есента може да го постигне, аз нямаше да се справяи се отказах.
Нямаше смисъл да утешавам есента, оставих я да си поплаче.
Да имаше кой мен да утеши. И аз бях тъжна. В един момент се почувствах окаляна от ненужни ласкателства изречени от куртоазия, после като лека жена паднала на колене пред стена, дракаща с нокти... опитвах се с целувки да счупя катинара на вратата, крещях с все сила за да счупя стъклата... опитвах се да вляза в едно сърце. Усилията ми бяха напразни. Стоях и чувах само гласа на мъжа си " Ще умра, без теб!" Тези думи кънтяха в ушите ми и ме караха да се чувствам още по-виновна, още по-жалка.
Исках да спра влака!
Исках да сляза, да застана под дъжда и да помоля есента да измие угризенията, ласките на чуждите мъже, да ме избави от вината... но, нямаше начин, нямаше.
Влака спря сам на гарата. Посрещнаха ме, усетих тръпката от това да бъдеш чакан. Вината си отиде. Дойде ред на радостта, на щастието и на любовта.....
Пътя обратно беше по-кратък. Есента не плачеше. Беше разбрала, че е красива и желана отново. Реши да чака лятото, то щеше да се върне.
Винаги се връща!
А аз, аз бях сигурна, че и ти ще се върнеш.