автор: Bonnka

Сега, когато мисля, деня бързо минава а аз се страхувам от болката в мен. И се моля..., времето да препуска и тогава може и да забравя. Видях току - що как една секунда е вече минало, ето в момента още съм жив и още мисля, а си заминават и минутите.
Вчера беше същото, тогаващните минути вече не съществуват защото са спомен. Чакам болката да отшуми, но чакам от десет години - все още е в мен и е силна като преди.
Кой може да каже кой е реалния ни живот - този през деня или този който сънуваме? Аз избирам този през ноща, защото тогава не страдам и тогава точно в този сън в мен не са Авике и Раурава* и там е Той - истински, реален както преди.
А знаете ли защо съм още жив?
Защото мразя. А тя омраза ли е - умее да чака. Аз дишам заради отмъщението, това е основата на живота ми, аз имам цел.
Знаете ли какво е да загубиш някого? Някой когото обичаш като себе си. Аз загубих себе си. Защото живеех за Него. Мъртъв е. От десет години. И болката е в мен.
Сутринта, когато се събудя и си спомня, че всичко е действително е началото на моята смърт. Аз всяка сутрин умирам. Сега е 3648 - та сутрин. Не съм си дал живота аз - и няма да си го вземам. Но много бавно идва смъртта. Когато страдаш - живееш вечно.
Аз Го надживях.
Когато си отворя очите след оня избран от мен живот на реалност и вляза в съня на поредния кошмарен ден - аз много кратко се заблуждавам, че това е моя сън - и откривам с ужас че съм още жив точно в тази реалност, и ето пак при мен са Авике и Раурава.
Затова живея с цел - да отмъстя.
Всяка сутрин пиша по едно писмо. Това е 3648 - то. Казвам си че ги пиша за Тях. Но аз няма да Ги имам, защото Той е мъртъв.
Гледам към изгрева. Възможно ли е слънцето да изгрява всяка сутрин, когато има толкова голяма мъка? Вече не излизам. Просто не понасям, че все още има хора, които са щастливи. Те се смеят, все едно всичко е както преди, все едно не са винаги с мен Авике и Раурава. Аз разделих живота си на преди и след. Но отдавна не мога да мисля за преди - освен в съня, който набеждавам за реалност - но аз мисля само за след това. За след тогава.
Питам Господ, защо направи така?
Но нямам отговор,защото той не саществува.
Веднъж си помислих, че съм полудял. Но сега вече имам цел, а цел лудите нямат. Някой път се смея без да ми е смешно. Не съм весел. Смея се по три часа, не знам защо. Но толкова много плаках и вече не мога, от три години нямам сълзи.
Всяка сутрин се бръсна, а когато се бръсна виждам в огледалото две дупки вместо очи. Очите ми нямат цвят.
Но аз имам време, защото страдам а страданието има вечен живот, но тези които го убиха....те време нямат. Защото не страдат. Но аз ще се погрижа за това.
Днес е първия ден от целта ми, вече се чувствам малко по - жив.

*авике и раурава - на санскритски - агония и стенание.