Бялото е цвят без спомени. Защото останалите цветове бягат от него тъй като са обречени някой ден да побелеят. И да изчезнат. Край.
По това време на денонощието времето тече много трудно. Някак мързеливо. Все едно часовниците съскат по-тихо, от страх да не събудят спящите. Но за разлика от времето, мисълта сякаш препуска, вероятно защото има да си навакса заради рутинното изключване през деня. И лети, и се опитва да бъде свободна.
Ако имах повече време, щях да я оставям да се рее по-дълго и по-високо. Ако имах повече смелост, щях да я пускам надалеч - там, където не мога да я видя, без да ме е страх, че ще се изгуби. Ако имах повече сила, щях да я нося - ако трябва на ръце - за да й помогна да прескочи високата бариера на отегчението. Ако имах повече думи, щях да й кажа неща, които никога не съм умеел да казвам. Или които не съм забравил, но съм оставил настрана и не искам да се сещам за тях.
Стаята ми е пълна с неща. А повечето от тях дори не съм използвал. Имам прозорец, който никога не отварям (за сметка на другия, по-малък); химикалка и молив, с които никога не пиша; книги, които никога не чета; мисли на други хора, които никога не разбирам; музика, която никога не слушам. Защото са бели - не оставят спомени. А нали спомените са важни...
Обикновено спомените не се обаждат. Струвало им се, казват, че вече съм свикнал да живея добре без тях и затова не искали да ме притесняват. Всъщност те НЕ ИСКАТ да се обаждат и това за тях е доста удобно оправдание.
Спомените идват през нощта. Когато бялото не се вижда. Когато е тъмно, бялото е цветът на смъртта. И непрекъснато живее в едно особено раздвоение - без него не може да има светлина, тоест цветове. А в същото време цветовете, като хора, след като се родят от бялото започват да стареят и след време умират бледи, с побелели коси. Изпепелени от слънцето (така и не успях да го гледам, което е жалко) и накрая потънали в земята. Черна.
Това беше. Благодаря за търпението.