автор: phifo

Изпълва се нашето новолуние.
Ще изпратя ръката си на пътешествие,
в огрените пътища на фотоните върху тялото ти,
докато спре уморена
върху твоето малко място.
Целуваш мрежите на своята неувереност,
и се вдигат вълни,
и ме плиска със тръпнеща жега,
с ритъма на ветрове, които ваят вазите
за пустинните орхидеи.
Изгревът ми
няма нужда от подклаждане.
А след залеза на митологията
няма да играеш на дама
с представата ми за завършеност.
Твърдите зърна на кареатидите
ще ме издраскат,
докато те пренасям през огъня в мене.
И ако минеш чертата –
само смърт зад гърба ни.
А на фриза – отломки от каменни сънища.