Имаше един голям зелен хълм.,а под него розова долина.Когато надеждите все още не бяха презрели...
Когато Той застанеше на хълма и се вгледаше надолу към долината,където живееше тя,погледът му се спираше на малката пътечка,свързваща хълма и долината.
Когато Тя погледнеше нагоре към хълма,където живееше той,погледът й се премрежваше от слънцето и не можеше да види тясната пътека.
Когато се случеше така,че Тя гледаше към хълма,а в същото време Той към долината,погледите им никога не се срещаха,дори не виждаха,че се гледат,
защото тя бе заслепена от слънцето,а неговия поглед се замъгляваше от прекаленото взиране в пътеката.
Когато Той застана на хълма един ден,пътеката вече беше изчезнала.От прекаленото съзерцаване,очите му бяха посърнали.Той легна на земята и се загледа в слънцето.
Когато Тя се загледа към хълма една нощ,осъзна,че слънцето й пречи само денем.Но нощем бе прекалено тъмно,заради това отново не видя нищо.
Когато двамата почувстваха,че има нещо празно в сърцата им,решиха,че е заради липсата на пътеката и заради липсата на слънце.Примириха се.Намериха утеха в това,че все пак...има наждежди
Само дето никой от тях не разбра,че единственото,от което се нуждаеше Той бе малко слънце,за да види ясно пътеката,без премрежване...а това,от което се нуждаеше Тя бе една малка пътека,която да я заведе до..Слънцето