Тръгваш и започваш.
Пак.
Опитваш и се питаш;
Възможно ли е всеки път да не си го измислил точно... или никак?
Продължаваш.
Чакаш.
Даваш си вид, че имаш отговори за себе си и причини за делата си.
Докато не те разтърси колебанието.
Понякога.
Превръщаш се, тогава, в застаряваща фатална дама от стар американски филм, ококорена от шамара на невъзможната любов.
Но, с много вещина, червило и красива шапка, оставаш пред очите на съвестта,
поне с мъничко благоприлична гордост.
И така, когато следващият "шамар", или "ритник", или терзание ще те прогори с несигурност.
Когато започваш да възвръщаш детските кошмари.
Но, дори сега, получил от годините толкова различни роли, не смееш да прибегнеш пак до себе си.
Има ли порастване увереността? Когато, наистина, никога не си голям?...
Страхът прераства в много страхове.
В начин на живот, и на боледуване, и на почивка.
А, радостта? Получила своите други измерения, не успяваш някак да я разпознаеш...
Или само за миг.
Когато отново се унасяш в несбъднати усмивки, а съдбата ти те съди.
И не знаеш вече защо и как, дните се изсипват от скъсаната броеница на търпението ти.
Губиш си безследно представата за обич.
И се таиш така, смирено, сред сивия град, в празнотата на бялата стая.
Осъзнавайки, че седналите сте двама- заедно осамотени; в единствената си утеха, че все пак, все още, не сте останали съвсем сами...