Поли се усмихна на бармана и от колоните на уредбата в сумрачното заведение се понесоха отсечените ритми на любимия и напоследък “Гранд Фънк”. Бяха седнали с Драгомир, момчето й за ходене по заведения, на “кончетата”, а някъде от забутаните ъгли гледаха към тях нетрепващите очи на един от “шофьорите” на брат й. Пред нея стоеше бутилка многократно рафинирана водка, гарафа портокалов сок и купичка бадеми. И тази вечер щеше да се пие.
Тя не плащаше в това заведение, държеше го един от приятелите на “батко” – фирмата му си имаше открита сметка тук за кратки делови срещи и стилни разпивки в камерен състав и Поли напоследък ежедневно се възползваше от тази благина на живота. Водката обикновено беше без етикет, а в сока плуваха даже корички – обичаше тази гаранция за истинския прясно изцеден. Никога не се беше запитвала какво точно пие, около нея никой не пиеше боклуци, и затова оставяше бармана да я изненада. Подобните вечери обикновено завършваха с учтивата и нетърпяща възражения молба на “шофьора” да я откара до малката и квартира – дали защото блясъкът в очите й ставаше твърде силна примамка за мъжката половина или дежурните бяха всички заети и момчето имаше по-важна задача от пазенето на алкохолизираната сестра на шефа, от това тя обикновено не се интересуваше. Щом трябва – трябва.
Напоследък Поли свикна с алкохола и не изглеждаше така безпомощна и безволева както в първите месеци след развода. Това закоравяване съвпадна с разваления годеж на Драгомир, млад надежден кадър на брат й. Дражко беше изпаднал в едно мрачно състояние, от което засега нищо не можеше да го извади. Сближиха се край следобедните отвертки – брат й знаеше, че в строителния бранш се пие и не ограничаваше служителите си, стига да не се излагат и пиенето да не вреди на работата. Самият той – белокоско на тридесет и пет години – не можеше да си го позволи, естествено не от финансови причини. Но му беше по-спокойно около любимата сестричка да има още един страж, при това емоционално ангажиран, затова не правеше особени проблеми на младежа, още повече Драгомир се отличаваше с невероятна производителност, която естествено не можеше да поддържа по цял ден. Затова и постепенно за около две седмици след личната му драма Дражко се превърна в приятелчето за по бутилка.
Шофьорът стана и помоли Поли да го освободи. Беше необичайно рано, а и с водката бяха доникъде и тя го загледа учудено. Обикновено предпочитаха да си кютят в тъмното, защото “връткането на геврека” из претъпканите софийски улици не е най-приятното занимание. Звънна на брат си, но той я успокои, че няма нищо извънредно. Момчето, което досега беше просто смутено, започна да сменя цветовете на дъгата – двуметровият гигант изглеждаше сякаш ей сега ще се разпадне. Поли я напуши смях, отдавна не беше на двадесет и беше позабравила някои тръпни моменти.
“Заминавай и дано си струва” – представи си колко самонавиване му е трябвало за да си измоли така несръчно деликатно хубавата служебна кола, за да впечатли вероятно първата си сериозна приятелка – “инженер Желязков ще ме изпрати” – шофьорът грейна и излитна през вратите. Драго доля чашите и запали. В нейна чест пушеше някакви специални цигари с ментов дъх. Седяха като статуи, всеки потънал в собствената си бездна, часовете минаваха, бялата течност се спускаше към дъното, а белият и цвят сякаш се качваше върху нежното скулесто лице на Поли и правеше северняшката кожа на приятеля прозирна. Единственият признак, че са живи хора бяха кратките движения за повдигане на чашите до устните и подръпването от цигарите. Поли наблюдаваше в огледалата как барът бавно се пълни. Повечето бяха костюмирани младежи, оставили скучния живот в провинцията за реализация. Изглеждаха толкова жизнени, нахакани, отракани и .... безнадеждно глупави. Бяха по-големи от нея, но сякаш нищо не знаеха за разните страни и ценности. Всичко беше театрално, като извадено от филмите, маниерите им, костюмите им, приятелките им, темите им за разговор. Когато някой попаднеше в необичайна ситуация, всичко някак увисваше.
Поли направи любимия си номер в такива вечери – стана, отиде до най-голямата компания, подаде ръка на най-представителния от нея и когато смутеният младеж се привдигна, целуна го влажно по устните и се загледа в очите му. Обикновено изразяваха две състояния – крайното объркване на начинаещия мухльо или мръсното нахалство на татковия лигльо. Нищо от магнетизма на бившия съпруг.
“Няма да ме почерпи” – каза тъжно тя, като се покачи пак на “кончето” – “нито ще ти направи проблем заради мен” – обикновено връщаше царски почерпката на смелчагата, а проблемните ги успокояваха учтиво на входа. Управата разбираше тръпката й в съблазняването на истинския мъж, а и тя беше красиво момиче, чието пиене рязко вдигна посещаемостта на бара. Преди Драгомир да й стане компания обикновено танцуваше няколко танца с някой от съблазнените сипматяги преди шофьорът да я покани за дома. Истинските не се засягаха,че са останали измамени, често прочиташе в очите им искрено възхищение, че има и такива жени, а после и често се поздравяваха, ако се срещнат случайно. Но никой не я впечатли достатъчно. Никой не напомняше и на минимум напуснатия съпруг – известен в родния им град с прякора Змея.
“Ако искаш, аз ще му направя проблем, че те съблазнява” – Дражко тръсна дългата си тъмно-руса коса настрана – “за теб ще понеса да ми украсят сурата.”
“Няма да ме разтуши, ако ще си правиш проблеми, направи ги наистина заради някое момиче от тези тук” – засмя му се тъжно и лукаво. Зелените очи на арийския профил се притвориха, а лицето се разкриви в почти болезнена гримаса. Защо пък толкова го болеше този дон Кихот, щял да се жени за курва, разбрал навреме, държал се мъжки... В бара поне десет момичета биха й издрали очите, за да са до него в момента. Както и всички мъже биха му докарали комоцио, за да са до нея. Болката, същата като нейната.
“Ето ни две тъжни реликви от друг свят” – за кой ли път констатира Поли – “събрани от водката” – очите й се притваряха и приятелят каза поканата на шофьора. Момичето си сложи шалчето от рисувана коприна и си наметна мантото, а момчето просто си закопча жилетката. Той беше просто устроен като всички инженери и тоалетът му се състоеше от три части.
На улицата Драго извика такси, внимаваше да не е раздрънкано за принцесата на фирмата. Поли го покани да седне при нея, но той й отказа и беше разбираемо – една вечер попрекалиха с водката и докато шофьрът ги развозваше, тя му пусна ръка, за да провери колко голямо момче е. Нямаше идея защо го направи, някога така проверяваше кандидатите си дали си струват занимаването, защото обичаше секса. Достатъчно голямо момче беше,но сега сексът би попречил на пиянски интимното им приятелство. Инженерът беше монашески тип, явно си го биваше, щом успя да впечатли доста палава жена, но си имаше свои задръжки пред кратките връзки със случайни жени. Може би беше от позабравената тръпка да се почувства непосредствено желана. Във всеки случай той държеше далечната дистанция, както тя би държала близката, за да не се наранят и един друг сред този пошъл и в удивително равновесие свят. Таксито спря пред кооперацията, в която Поли държеше малък мансарден апартамент. Драгомир и пожела лека нощ. Тя слезе от колата. Стражът щеше да почака, докато светне прозорчето на къщичката й. Запъти се към входа, но внезапно се обърна. Отиде до таксито и отвори вратата.
“Плати му и слез” – приятелят се подчини – “благодаря ви” – таксито потегли. Поли се притисна към гърдите му и се разхлипа. Поплака си дълго, а той зъзнеше на студа, галеше косите й и от време на време я целуваше нежно по челцето. Накрая буцата в гърлото се постопи и тя успя да промърмори сред сополите:
“Имам нещо за пиене горе и ми се говори много. Ще се качиш ли?”
Драго повдигна вежда, не му се вярваше това с говоренето. Поли го гледаше толкова тъжно и болно, че монахът реши да се довери. Прегърна я и я поведе по стълбите.....