автор: miglena

... Мармаладен къшей ти подава с лявата ръка небесна невеста, слънчеви трохички омесила с макови въздишки и черешова песен. И докато с устни нафората й приемаш наглед смирено, десницата ти опъва и пристяга и се впива в нейните плитки, от облачни вълма наплетени, с гарванови пера привързани, с гръмотевични шноли захванати ...

Предречено й било – докосне ли я по плитките простосмъртен, да изгуби своя небесен дом, връзката си със звездните мъдреци, да забрави вселенната азбука и да познае що е болка, скръб и смърт. В опит да я предпазят от орисията, родителите й я оставили без име и обградили селенията си с омагьосан шипков плет, който растял по метър всяко утро и по два метра всяка привечер, а плодовете му били толкова сладки, че вкусел ли ги някой, губел апетит за каквото и да било друго и умирал от глад, защото на година се раждала само една шипка.

От волно небесно дете тя се превърнала в неволна небесна затворница, но затова пък можела на воля да черпи от звездната мъдрост и да сътворява от вселенно слово истории за съдбини, които ангели, демони и хора да изживяват. А на нея самата почти нищо не й се случвало. През плета дори времето рядко надниквало ...

Една нощ, обаче, зла риба-меч се промъкнала между шипковите храсти, притаила се в нейното езерце и докато неназованата се къпела, щрак-щтрак, отрязала плитките й. Тя побягнала ужасена, за първи път нозете й се разранили от острите камъчета и тя се просълзила от непознатата дотогава болка. В същото време, мечът на рибата започнал да се нажежава и докато се усети, злосторницата се превърнала в рибешка чорба, с която диви лебеди, елени и глигани си устроили пир.

Отрязаните плитки потънали на дъното и се оплели с водораслите. Когато заприличали на върви, братът на неназованата ги прикачил към коприненото хвърчило, което тайно съшивал години наред от откраднати от роклите на майка си късчета. Издебнал един преминаващ ураган, яхнал го и успял да се издигне над шипковия плет, но хвърчилото се оплело в трънаците. Докато момъкът се опитвал безуспешно да се отскубне, вятърът утихнал. Сред безветрието настъпил гладът, а шипковият плод бил печално близо ...

Познала след болката и скръбта по смъртта на брат си, неназованата осъзнала, че е заживяла с мъките на простосмъртните дори и без да е била докосната по плитките от човек. Затова с голи ръце започнала да троши съчка по съчка шипковите решетки. Всяка капка кръв, рукнала от дланите й, се превръщала в сигли, които превеждали вселенната азбука на човешките езици. Всяко парченце от нейната плът, останало по трънаците, се спускало към земите на хората като скрижали, пренасящи късчета от свещената звездна мъдрост.

Хилядолетия живяла без дом и без съдба неназованата, в междуизгревността ... докато косите й пораснали толкова, че който вкусвал от нейната нафора, можел по плитките й да преминава от свят в свят, от век във век, от минало в бъдеще и обратно ... и да забравя, поне за малко, що е смърт, скръб и болка.