автор: Georges_Asuad

Малко след 5 вечерта е. Навън времето за пореден път ме убеждава, че е престъпление да седя вкъщи – градът е жив, светлините по прозорците на жилищните комплекси играят със сенките на приближаващата нощ, хората весело се разхождат по плочките на старата улица.

Аз съм вкъщи – в моя скромен апартамент и гледам всичко това през прозореца .

Пускам радиото на една от любимите ми станции…За моя огромна радост пускат любимата ми песен – „Булевардът” на Михаил Белчев. Невероятна песен, с прекрасен текст. Знам, че Белчев е наистина добър, музиката му е много нежна и…Мислите ми пак се зареяха в облаците пред мен. За кой ли път ми се случваше да се оплитам в мисли и още по-трудно да се откъсвам от тях…Вече не помня. Това само ми доказваше колко не мога да слушам хората – те ми казваха да не мисля толкова, а аз си знам своето…И как да не мисля? Как да стоя безучастен, когато около мен се случват толкова много събития…Започвам да завиждам, че с мен нищо не се случва.Понякога ми се иска да стана новина, която да я пускат по телевизията – тъкмо може някой да ме види и да обърне внимание…Но какви глупости говоря? Нима ме е обвзело това чувство, което кара човек да унива и да мисли глупости, които единствено му мгорчават живота, а именно – чувството, че искаш внимание от останалите.Може би – какво ли вече не става. И ето пак се отплеснах от това, което ставаше…Песента продължаваше да ме изпълва с прекрасния си текст, аз седях на прозореца и гледах двама влюбени, хванати за ръце.” И цъфтят в суматохата кестени…прецъфтяват и пак цъфтят”…. Замислих се какво искам от този свят , какво искамза моята крехка възраст.Може би искам най-новите игри, или не! По-добре най-новите дрехи…Не, всъщност искам някой да ме хване за ръката.Онези двамата, които аз не познавам, чувствам ги близки, завиждам им.Но с онази добра нотка на завист. Те изглеждаха щастливи, един до друг…Да, точно това искам. Но май скоро няма да стане това…Не знам защо.Ще каже някой – голям си песимист, може така да е , но друго и не мога да мисля.

Песента продължаваше….нотите творяха своята красива мелодия, аз леко започнах да си щракам с пръсти в ритъм. Чувствах нещо в гърдите, но не знаех какво е.А погледнех ли напред към планината –виждах само едно изображение, което ме преследваше в сънищата, което ме съпътстваше в разходките ми и обвземаше цялата ми мисъл…Днес излизах сам да се разходя, взех едно такси и му казах да кара –няма значение в коя посока, дори аз не знаех къде отивам. Часове прекарах така, на края реших да сляза и да се разходя…Дано мислите ме оставят.Е…не ме оставиха. Реших да пиша нещо…не знам какво точно.Наистина се обърквах много. Започнах да пиша това, което ме мъчеше, което не ми даваше мира.Но се запитах – как мога да опиша това лице, което ме преследваше постоянно….А как исках да застана пред това лице и да му кажа „Харесвам те!” .Да го извикам, без да се интересувам от това какво ще каже то в отговор. Просто исках да му го кажа в очите и да го разбере. Продължавах да пиша, продължавам и сега и дано един ден това лице види този текст, защото той ще се увеличава, ще следва извивките на моята чувственост и няма да спре, докато не кажа думите, които искам…