автор: hekata_5

Перонът на гарата бе порядъчно претъпкан с хора, кучета, боклуци и чанти.
Сред напоения с миризмата на стари, мазни и мръсни вагони се носеше меденият, почти автоматизиран глас на продавач: „24 часа, дневен, нощен, седмичен, жълт Труд, списание за Жената, кръстословици...”, в другия край на композицията се чуваше плахият глас на явно новата в занаята продавачка на... ролетки и кърфици в пакет по 200... на кой ли във влака му трябва ролетка?
Чаках да тръгне, нямах търпение да потегля и да видя всичко – всичко, за което чаках толкова време. Чаках и чаках, но нищо не се случваше – тромавата желязна змия не се помръдваше от мястото си. Вече почнах да се изнервям – исках да тръгвам! Погледнах часовника на перона – още 5 минути... запалих цигара и излязох в коридора – тропах с крак по пода, разсеяно местех погледа си върху главите на изпращачите, щъкащи по перона, три пъти преброих татуировките на рамото на едрия мургав хамалин, който чакаше някой клиент да му поиска помощ...
Най-накрая – отлепихме се от гарата и потеглихме – във въздуха се понесоха виковете на изпращачите – последните заръки, последни сбогувания, последни думи, последно мълчание. Вече висях на прозореца и жадно поглъщах всяка секунда от пътуването, когато на перона видях позната фигура – на отсрещният коловоз стоеше Той и чакаше някой да го посрещне – идваше от някъде. Видя ме – погледна ме и се затича към моя влак, понечи да се качи, но кондуктора го спря. Отдъхнах си и влязох в купето – сякаш това бе последния опит на тъмното минало да ме сграбчи.
Нямам време за минало сега...
Сега имам време само за БЪДЕЩЕ!



To be continued...