Изгубих ориентация за значимото в живота си. обърнах гръб на приятелите си и се скарах с всички. Наистина, не съм права, но душата ми се опитва да излезе от клетката на условностите. Бори се с връзките, придържащи я към точния предвидим свят на отговорностите и последствията.
Не, не съм вятърничава. Зная какво искам. Но пътят, по който ходят всички, е толкова гладко асфалтиран и така напечен от напрежение и употреба, че душата ми едва успява да стъпва по него, а да ходи, е направо невъзможно. Зелената трева край пътя, полето с храстите и бурените, кривите пътеки в горичката се оказаха по-привлекателни за мен. Вярно е, че храстите се оплитат в краката ми, клоните дърпат дрехите ми, а листата шибат лицето ми. Вярно е, че си е малко страшничко в непознатата гора и доста непредвидими последствията. Но с колко непознати тайни можеш да се сблъскаш в нея и колко е примамливо предизвикателството да ги разрешиш. Тук можеш да се почувстваш такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. Можеш да правиш това, за което тайно си копнял, без да срещаш упреци и подигравки. Можеш да достигнеш до онази дълбочина, блян на много безсънни нощи, недостижима за теб досега.
Но там се крият и неподозирани опасности. Или ще задействаш някой заложен капан, или някой звяр ще те пздрави според законите на гората, или просто ще се изгубиш, освен ако не срещнеш двуног неприятел. Тогава ще важи законът на по-силния. Достатъчно ли си силен? Признавам си честно, аз не съм. Ако думите са оръжие, разполагам само с него. Но и те ме изоставят в решаващи моменти. Истината е, че досега не съм посмяла сама да навляза в гората. Много пъти ми се е искало да добия смелостта на птицата и да се откъсна от този, задържащ ни върху земята, свят. Много пъти съм се взирала в небето, опитвайки се да проникна зад звездната завеса, за да разбера с ограничените си човешки възможности какви неразгадани тайни се крият там. И зная, че не съм единствената. Но това, което ни ограничава, е нашият индивидуален отговор за тях. Защото много често нещата се оказват доста по-прости, отколкото ние бихме си ги представили. И причината е, че знаем добре, даже твърде добре, какво е бяло и какво - черно, но предпочитаме сивото. А сивият отговор в живота създава твърде много проблеми. И в старание да ги разрешим минава целият ни живот. А той е твърде кратък, за да го погубваме. Трябва да опознаем красотата и на другите цветове, за да видим колко чуден е светът. Вероятно имаме нужда да прогледнем още веднъж.
Когато в края се отърсим от проблемите, ще бъде късно за някаква промяна, защото нозете ни ще се окажат безвъзвратно затънали в земната кал, неспособни да се издигнат и полетят. Душата ни ще е твърде изтощена, за да погледне нагоре, с надеждата да намери свобода, а и тази дума ще е вече чужда за нея. И това няма да е старостта, а примирението.
Малко са нещата, заради които си струва човек да захвърли всичко и да ги следва. В живота това е необичайна практика, за много хора дори странна. Но нека вземем за пример летния отпуск. Всички искат да отидат някъде, на море или планина, без значение къде, просто да се откъснат от ежедневието. И ако по някаква причина не успеят, чувстват отпуска си провален. Ако за двадесет дни вие се чувствате в пълнотата на своето съществуване, защо тогава да изглежда странно, ако някой живее целогодишно така? И проблемът няма да е само в парите. Защото свободата можеш да намериш навсякъде. Дори никъде да не отидеш. Но тя не търпи да я възхваляват и величаят, ненавижда шума, макар в нейно име неведнъж да са издигали лозунги, да са умирали хора и да са били разтърсвани общества. Трудно можем да й дадем определение. Не можем да я опишем с думи, но тя е това, към което несъзнателно се стремим навярно цял живот. А тя, моята свобода, е нещо толкова лично и толкова невидимо, че гонейки я, преминава неусетно и животът ми.
И след толкова лутане, аз пак се връщам. Без улов, без пари, но с надеждата да видя отново приятелите си, да получа прошката като онзи изгубен син, да ходя по тази прашна земя, макар и препъвайки се, да очаквам по-скорошно разрешение на проблемите си, защото и те си текат като водата, и да зная, че макар и утре да е ден, днешният все още не е приключил.