автор: Georges_Asuad

Тръгнах пеша по прашната улица. Отново бях замислен за своите проблеми. Пак , или по-скоро отново , проблемите ме връхлитаха един след друг , и аз с учудващ инат не ги оставях да ме побъркат окончателно.
Прашната улича се виеше надолу , сякаш до безкрая. Около мен не съществуваше нищо. Нямаше дървета, нямаше цветя или поляни. Беше синкава мъгла, а пътят разкъсваше материята й. И аз вървях по този път, умислен и с наведена глава. Не исках да поглеждам какво има пред мен, знаех, че има само път и нищо друго. Беше толкова тихо, че можех да чуя собствения си пулс…
“Кой си ти?”
“Към какво си тръгнал?” . В главата ми идваха все повече нови въпроси, на които не успявах да отговоря. Тогава чух сякаш своя глас, но някак си застарял.
“Вече не представляваш нищо” - промълви гласът и се сепнах. Останах на място. Причуло ми се е , реших аз, и продължих пътя си.
“Ти си станал сянка, един призрак на някогашен човек. Онази сила вече я няма. Вглъбен си в собствената си глупост.”
-Престани! -извиках, но нямаше никой. Гласът идваше от самия мен, от най-вътрешните ми угризения.
“Мислиш си, че проблемите ти са неразрешими! Затънал си в мисли за лошото около теб, така унищожаваш доброто. Не мислиш , а констатираш!”
-Кой си ти ? За какво говориш?
“Обясняваш си живота чрез таблици и социологически проучвания. А забрави най-важното -душата си. Аз съм Ти и Ти съм Аз. Твоята същност след години ще е престаряла и унищожена не само заради годините, а заради това, че не се грижи за нея!”
-Не мога да теразбера! -казах аз. Пътят продължаваше все така напред, без нито един завой. Мъглата се стелеше около мен и тишината постоянно ме притискаше.как ми се искаше да видя поне един човек…
“Не. Ти винаги ще си сам. Сам си сега и ще бъдеш сам. Човек е сам, когато сам иска това. Никой не е самотен , заради други хора. Не трябва да търсиш причината в някой друг, а само в себе си. Човек сам пожелава самотата си и я търси, както правиш ти.”
-Глупости! Кой иска да е сам! Нима мислиш, че искам да съм сам?
“Нима не е така? Какво направи Ти , за да не си сам? Държа ли се добре с хората, забелязваше ли малките радости? Не. Очакваше винаги нещо голямо. Това е грешката на човек - докато чака да види и да му се случи нещо необикновенно и голямо, той пропуска малките и красиви неща около себе си. А без тях никога няма да изживее голямото, защото е свикнал да не забелязва.”
Чудно, но той сякаш беше прав. Не знаех кой е, не вярвах на думите му, че той е същността ми в бъдещето. Щях да стана мърморко, който не забелязваше нищо хубаво през целия си живот? Не исках да мисля, не исках да смятам, че ще стана такъв. Но отговорът , който самия аз си давах беше достатъчен- щях да стана точно това, което гласът ми описа… почувствах страх. От самия себе си.
Пътят продължи напред, а в далечината се виждаше светлина, която сякаш разкъсваше тъмната мъгла. Затичах се , тръгнах с все сила към тази надежда… Сълзите сами потекоха от уморените ми очи. Тичах и когато стигнах до светлината тя изведнъж изчезна.
След момент… отворих очи. Бях в стаята си и гледах към тавана. Сърцето ми биеше така, сякаш досега съм тичал. Реших да не оставам повече в тази стая и станах от леглото си. Отворих вратата и направо излязох на двора, където ме посрещнаха слънчевите лъчи. Тогава го видях - едно малко цвете, скътано встрани от вратата. Погледнах го и почувствах щастие:
-Никога не те бях забелязвал! Никога не бях виждал , че си толкова красиво!