автор: Georges_Asuad

Здравей, това може да е до теб, но може би съм и сбъркал адреса.Ако е така-моля те върни това, което четеш и не разказвай за него.

Знаеш ли какво е да седиш в стаята, сам на лунната светлина, да гледаш белия таван, очаквайки да видиш лицето на човека, който обичаш? Птиците са моите приятели, те седят до мен и слушат гласа ми, който нашепва името ти.Искат да изкълват сърцето ми, за да не ме боли. Аз не им давам, защото Ти си там. А какво ще правя без теб? Понякога седя в празната стая и си спомням за миналото.Толкова се замислям, че забравям кое е моето настояще.Може би го забравям, защото ти не си в него.

Знаеш ли какво е да говориш на птиците? Те са добри слушатели. Споделям им мислите си,те знаят всичко за мен, но защо никога не казват нещо? Просто отлитат някъде, докато не им дам трохички на прозореца, тогава идват пак и аз им говоря.Когато е хубаво времето те кацат за дълго време, дори по ръцете ми, не се страхуват. Те са като прекрасните думи на влюбения - изричани, когато има защо, седят при другия, докато им се дава храна, после отлитат надалеч.

Знаеш ли какво е да мразиш и да обичаш в едно и също време? Аз знам.Но не мога да ти го кажа.Искам да викам, гледайки в нищото, но не мога.Мога само да викам името ти в мислите си, но ти не идваш .Защо? Може би не съм ти приятен…сигурно е това.Или съм луд? Луд ли съм….Все повече се мисля за ненормален….да обичам , а да те мразя.Нима паднах толкова ниско? Е, кой не е луд…защо пък да не съм луд…

Знаеш ли … не знам кой съм.Да, наистина не знам. Изгубих се някъде сред многото скандали, сред томовете от книги с неприязън и злост.Душата ми остана в библиотеката, където единствено четях книгите на мъката. Последните страници не ги дочетох….нямах сили.Понякога, Любов, понякога толкова се натъжавам, че дори нямам сили да заплача. Сълзите ми седят на върха на миглите , но не падат върху страниците на отворената книга…А толкова искам да заплача.Последният път,Любов, затворих книгата, която четох.Реших, че няма какво да прочета повече за мъката. Исках да скъсам последните страници, но лудостта ме спря.

Знаеш ли какво е да вървиш по улиците, а да летиш над Града? Винаги, като излизам навън уж отивам за вестник.Но никога не се връщам с него.Винаги го забравям, защото излизайки аз политам над сивия град , за да зърна къде си.Но пак не те виждам…Събужда ме гласът на продавачката, когато отново съм забравил вестника си.

Бих написал подател на писмото, което пиша ,но Любов - кой да напиша? Не знам кой съм.Знаеш ли - няма да те търся повече.Стой там където си, или не си.Но няма да те търся. Знаеш ли ….всъщност нищо. Може би е по-добре да скъсам това и да го хвърля при другите бели листа, които не успях да запълня с думи.