автор: mystic_hollow

Извинете ме, че ще бъда толкова подробна, но разказът ми е малко необичаен.
Винаги сме били бедни. Сега живея на края на града, в старата къща на баба и дядо. Имам си нещо мое, но не съм щастлива.
От пет годишна имам белег на лявата си буза, когато паднах върху печката. Ако не беше бързата намеса на баща ми, щеше да изгори цялото ми лице.
Сред момчетата нямах успех. Преди шест години, на рождения ден на приятелката ми, едно момче се запозна с мен. Почти цялата вечер си говорехме. Тони беше много внимателен и мил. Определи ми среща на другия ден. Направо не можех да повярвам, че толкова много го интересувам. Непрекъснато се питах дали не го прави с някаква цел. Опасявах се напразно. На изпращане ме целуна по белега, а после и по устните. Нежно и с много чувство. На третата ни среща той не дойде. Плаках с дни наред, защото някакъв пияница ударил колата му и го забил в уличен стълб.
Много често, когато късната вечер се настани в тоя почти безлюден край на града, аз си спомням за първата ни целувка. Докосвам лявата половина на лицето си и усещам устните му.
Всяка вечер лягам и заспивам със смесени чувства. Щастлива, че и аз съм имала прекрасния миг да бъда целуната с обич, но пък все още искам това да се повтаря многократно и той да бъде до мен. Да бъдеш влюбен е красиво чувство, но да бъдеш обичан е несъмнено най-великото усещане.
Винаги съм си мечтала, че като порасна, аз ще имам собствен дом, пълен с деца. И че ще бъда обичана. Много често, преди да заспя, си представям какъв щеше да е животът ми, ако нямах този белег на лицето. Може би вече щях да имам семейство, да се радвам на добър и мил мъж и да чувам сладкото гласче на първата ни рожба да ми казва "мамо, мамо". Това са толкова нормални неща, а аз си мечтая, сякаш искам от живота да си купя остров. Всички спомени за Тони, всички желания и мечти понякога объркваха съня ми и заспивах трудно.
Животът отне едничката ми надежда. И ме остави с илюзията, че някой ден отнякъде ще се появи някакъв принц като Тони и ще ме обича, въпреки всичко. Шансът е почти незначителен. Всяка нощ се питам какво мога да му дам аз и винаги изниква един и същи отговор - любовта си.
Тази вечер, а и напоследък, се чувствам психически изтощена - навярно заради спомените. Аз станах от леглото и влязох в кухнята да си стопля мляко. Посегнах да запаля лампата, но се сетих, че след вечеря крушката изгоря. Извадих свещника, който бях купила заради Тони. Всяка година в деня на запознанството ни аз палех този свещник във формата на две сърца. Извадих прясното мляко от хладилника и включих газовия котлон.
Малко след като отпих от първата глътка, прозореца в кухнята се освети от светлина. Сякаш някаква кола зави насам. Надникнах през прозореца, но навън не виждах нито светлини, нито кола. Върнах се, взех си млякото и свещника и влязох в спалнята. Облегнах се на възглавницата и чух шум от затваряне на автомобилна врата. Замразих движенията си за момент и се ослушах отново. Не можех да свържа светлината, която не бях много сигурна, че видях, и шума от вратата. Защото първото усетих в кухнята, от другата страна на къщата. Въпреки страха си, слязох почти безшумно по стълбите и съвсем тихо се приближих до входната врата. И в този момнет се позвъни.
Погледнах през шпионката, но дори и слабото улично осветление ми позволи да видя, че навън няма никой. Дръпнах се назад. Изтръпнах и усетих бясното препускане на сърцето си от чукането по вратата. Вероятно онзи отвън беше усетил присъствието ми. Но…там нямаше никой. Второто чукане беше по-настоятелно. Не си падах по черния хумор. Един колега от студентските ми години ходеше на гости така изненадващо и си правеше подобни шеги. Реших да отворя, защото можеше да е той. Улицата беше пуста. Огледах се и понечих да пристъпя напред, за да видя дали е спряла някаква кола. Но веднага се обърнах на другата страна, защото си помислих, че ще ме изненада, ако е той, и ще влезе вътре. Прибрах се, заключих и сложих веригата. Огледах се в коридора съвсем безмълвна. Стори ми се, че чух едно-две проскърцвания по стълбите нагоре. Без да мърдам, зачаках мълчаливо. Нищо, което бях чула до момента, не се повтори. Млякото ми горе изстиваше и приятното му ухание ме накара да вляза в спалнята и да остана насаме с него.
Седнах на леглото, взех чашата и отпих от млякото. И точно тогава усетих едно погалване по рамото. Но то веднага спря, когато обърнах леко глава настрани. Не знам как да определя предишните неща, но това погалване беше доста реално. И естествено, пак нямаше никой. Започнах да се озъртам леко ту към тъмния прозорец, ту към затворената врата.
Самотна ли си?
Странният шепот доста ме изненада. И беше много тих.
Не бъди…
Вече сериозно почнах да се усъмнявам в здравата си психика. Пресегнах се към шкафчето и включих нощната лампа. Останах легнала на леглото. Очаквах нещо пред мен да се случи, но извиках от уплаха. Една стара тетрадка падна на гърдите ми. Обърнах се нагоре, към неподредените ми книги, и предположих, че се е изплъзнала. Това беше моя дневник, в който и до днес пишех от време на време. Вътре имаше много неща за Тони и го отворих, за да си ги прочета. Спомените ме подтикнаха да напиша това, което ми се случи тая късна вечер.
"Преди да си легна, стори ми се, че видях светлина като от фарове на автомобил. А после чух затваряне на врата. По-късно се позвъни и почука на входната врата, но нямаше никой отвън. Помислих, че е…"
Спрях да пиша, но не защото не знаех как да продължа. Усетих някаква сила, която като че ли хвана ръката ми.
" Не, мила Ани, това съм аз, Тони."
Опитах да се протива, защото ми се видя неестествено, но в този момент тази сила погали китката и дланта ми и отново ме накара да пиша.
"Не е нужно да вярваш, достатъчно е, че все още ме обичаш.
Почувствах ръката си освободена. Не мислех, че това беше всичко. Все още нищо не се случваше и написах :
"Какви бяха тази светлина и шума от затворяне на врата?"
Аз те накарах да видиш светлината и да чуеш затварянето на врата. Но навън няма кола. Материализирах мислите ти. И те накарах да чуеш звънеца и чукането по входната врата.
Почувствах как очите ми се напълват със сълзи. Ръката ми пак се пое от непознатото…, от Тони и на листа се появи една красива роза. Аз не можех да нарисувам една проста трева, какво остава за цвете! Под розата се появиха букви.
Още на първата среща разбрах, че си момичето, в което мога да се влюбя. Душите на хората са свързани. За хората може да има значение времето, но не и за душите. За тях е важно да се намерят. И двамата познаваме онова особено чувство на привличане, когато се харесат двама души. Ти продължаваш да ме обичаш, въпреки че не съм до теб материално. Но аз те помня, а ти поддържаш любовта с този свещник, който палиш всяка година в деня на запознанството ни. Когато се запознахме, аз гледах лицето ти, но виждах нещо много по-съществено, много по-дълбоко. Онази тръпка…Хората я наричат химия, защото са материални същества. Но какво е свещта без тя да бъде запалена?" Очите ми повече не можеха да сдържат сълзите и те потекоха по лицето ми.
Сълзите ти не са ми нужни, защото аз знам, че ме обичаш. Той отново пусна ръката ми, сякаш усети, че искам да напиша нещо.
"Но защо нещо попречи на нашата любов?"
Нищо не е попречило на любовта ни, защото аз съм в мислите ти. За истинската любов е по-важно да се чувстваме, да мислим един за друг, останалото е сливане на материята.
"Да, но пълната любов е когато двама души се усещат с душите и с телата си."
За нас е важно любовта да съществува, без значение какво е проявлението й. Ще те помоля да не плачеш, искам да виждам лицето ти огряно от радост. Тогава няма да се съмняваш, че любовта ни не е пълна. Любовта се изгражда и пази с радост, не със сълзи. "Благодаря ти за розата."
Ти палиш този свещник за мен…, а аз все не можех да ти докажа, че продължавам да те обичам. Сега имаш истинско доказателство.
"Аз не съм се съмнявала в това, което изпитах от първия път към теб, Тони."
Сега нядявам се разбираш какво ти казвам. Знам, че не се съмняваш. Любовта не се крепи на материални неща. Любовта е в нас - в мислите ни. Но най-вече в чувствата. Любовта е усещане и привличане. Тя е над всичко материално, което може да се види и опита. Защото любовта не е пари и не е ябълков пай.
"Но когато е споделена, тя е сладка като ябълков пай", написах аз и се усмихнах. Усетих лека промяна в мен. Тъгата ми започна да се топи, а сълзите вече не мокреха лицето ми. "Понякога ще идвам във съня ти…"
Аз веднага познах стихотворението и опитах да надделя над Тони.
"Но ти не си неискан и неканен гостенин."
Тони ми нарисува едно усмихнато лице. Сигурно се усмихваше на това.
Не, чети внимателно. Понякога ще идвам във съня ти, ще грея като пламъка на тази свещ. Защото любовта ми, мила Ани, е неугасваща и неумираща.
Тони пусна китката ми и усетих как се изкачва нагоре по ръката ми. Чувставах го като нежен полъх, който погали рамото ми и косата. А после докосна устините ми. Представих си лицето му. Беше като истинска целувка…
…и продължи в съня ми…