автор: Merian

След тебе кожата се сгърчва абстинентно,
забравила причините да диша.
Откашлям подранилото “защо”.
Прескачам излинялите си истини.
Признания с валидност за сезон.
Откриване, загубено набързо,
в неразборията на стар балкон,
в завивки, отеснели за взаимност.

Не искам да си тръгвам, но е ден.
За теб един..., а моят е различен.
В прозореца светът се е смалил
и разумът мърмори злоезично.
Макар в кръвта ми да си още жив,
подобно вирус, утаен латентно,
след тебе времето се изкриви,
и ме запрати другаде. На чисто.