автор: eltoro

Съдбата ми е черна просякиня ,
прегърбена на прашен тротоар ,
протегнала ръка за милостиня ,
за залък хляб - а не за царски дар .

Неделя е. Градът е още сънен .
С прокъсано и смачкано палто
в земята впила погледът бездънен
тя търси нещо , взира се ... защо ?

Дали не е забравена надежда ,
останала във времето назад ?
Очи присвива , после сбръчква вежди ,
от спомени пред бликнал водопад .

Дали не е несподелена тръпка ,
таена във сърцето ден и нощ ,
достойнство, най-брутално стъпкано ,
във ранна , неразумна младост още ?

Така и не научила урока
в изпълнен със превратности живот,
опита да живее непорочно
и да не вкусва онзи сладък плод !

О , Боже , мой ! Безпаметна заблуда !
Прости и този неизвършен грях !
Защото днес нормални май са лудите ,
а ненормални другите - без тях !

Смили се над окаяната сянка ,
от мъдростта си миг и подари !
Поизправи превитото коляно ,
дланта и свий , очите - отвори !