автор: rupani

Част I - Халикасите

Старецът кошничар се разположи удобно сред своите кошници и започна разказа си. Децата го слушаха внимателно - той минаваше за мъдрец.
- Някога кучетата можели да говорят….

През градските порти влезе едно куче.

- Пак живеели заедно с хората, но не както сега, като роби с господари, а като равни с тях. Кучетата знаели и умеели неща, които хората нито можели да правят, нито имало как да узнаят. Знаели за коя болест, коя билка да използват, умеели да откриват къде е скрито злато, мед или желязо, къде има скъпоценни камъни, казвали на хората, къде има дивеч...

Кучето беше не особено голямо, нито особено малко. Беше кафяво на цвят, но муцунката му беше черна, а брадичката му – бяла. Бял беше и коремът му, бели бяха и лапичките му, от средата надолу. Опашката му беше вирната, завита на геврек. Ушите му бяха остри и щръкнали. Беше женско и беше дебеличко.

- Хората били благодарни на кучетата и дори ги смятали за членове на семействата си. Отделяли от реколтата си за тях, отделяли от улова си, строели им къщи и даже дворци...

Кучето делово се промушваше между краката на хората. Днес беше пазарен ден и целият площад беше пълен с народ. Никой не обърна внимание на кучето, то беше просто още един от всичките помияри, които се мотаеха из пазара

- Да, кучетата тогава си имали дворци и собствени царства. Сградите разбира се ги строяли хората, но кучетата ги измисляли и кучешките градове били много красиви. Целите били облицовани с рубини и топази, смарагди и ахати и всякакви други скъпоценни камъни...

Кучето грухтеше дружелюбно и ситнеше между сергиите, сякаш избираше какво да си купи. Накрая си взе един сладкиш.

- Хората участвали и във войските на кучетата...

Собственичката на сергията извика и замахна към кучето

- И строяли разни други неща за кучетата...

Около сергията настана суматоха. Дебелата продавачка беше паднала сред баклавите и сушените смокини и бе предизвикала смях. Кучето бе побягнало със сладкиша и няколко души го бяха подгонили.

- И се чувствали добре там...

Суматохата се разрастваше. Бяха поразени и други сергии и гонителите на кучето нарастваха като лавина.

- ...., защото кучетата били щедри и признателни. И толкова добре управлявали кучетата своите царства, че постепенно те станали по-богати от хорските. Хората решили да им ги вземат.

Кучето, макар и дебело, бягаше много ловко. Поразиите зад гърба му бяха велики. За кратко време целият пазар бе въвлечен в тази гонитба.

- Някои хора тогава зловидели на кучетата за тяхното богатство и решили да им го вземат. Лоши хора били те и в началото никой не им обръщал особено внимание, но когато на тяхна страна застанал един зъл магьосник от север, нещата се променили.
Направил магьосникът една магия, която отнела на кучетата дарбата да говорят. Вместо говор, от устата им започнал да излиза само лай, а хората нищо не разбирали от този лай. Все си мислели, че кучетата им се карат за нещо и ги намразили. Гонели ги от къщите си, биели ги, убивали ги. Бързо били забравени хубавите дни, в които кучето и човекът били първи другари.
Отишли си кучетата от хорските къщи. И сякаш доброто си отишло заедно с тях. Хората станали зли, подозрителни и отмъстителни. Станали алчни, започнали да си завиждат един на друг, започнали се клеветят, започнали да се лъжат. Не било вече трудно за онези малцина, които зловидели на кучетата за техните богатства, да съберат армия и да я поведат срещу кучешките царства...

Кучето и тълпата напуснаха пазара. Гонитбата се пренесе по тесните улици на града.

- А всички кучешки царства се намирали в пустинята. Макар и хората да били напуснали вече кучешките армии, кучетата все още били твърде силни, благодарение на магиите, които владеели. Затова и начело на похода застанал злият магьосник, който единствен от човеците можел да се противопостави на тези магии. Едно след друго падали кучешките царства и много богатства оставали в ръцете на хората, но походите не спирали, защото злият магьосник все увещавал хората, че най-голямото богатство се крие в последния кучешки град и те алчни за все повече и повече продължавали да се стремят към него.

Всички улици вече бяха завардени. Тълпата постепенно притискаше кучето в ъгъла.

- При похода към последния град обаче, армията на магьосника ненадейно изчезнала. Тези, които отишли да я търсят се върнали без да открият и следа от нея, но те донесли вестта, че и последният кучешки град също бил изчезнал...

Кучето мина покрай кошничаря и събралите се край него деца и се опита да влезе в една уличка, но от там го пресрещнаха озверели гонители. То се върна назад и се огледа. Отвсякъде прииждаха хора.

- Тогава тръгнала легендата за Дебелан-дебелан... Къде отивате?

Децата изоставиха стареца и се присъединиха към тълпата оградила кучето в един ъгъл на градската стена. Горкото животно, все още с питката в зъбите, бе притиснало гръб в глинените стени и гледаше хората с недоумение. Някой от тълпата трябваше да се прежали и да хване крадеца, но такъв доброволец още нямаше.

Кучето пусна плячката си на земята и започна да лае срещу тълпата. Посегателството срещу собствената му особа го възмущаваше изключително. От време на време то извиваше глава и започваше да ръмжи и квичи, като цялата тази смесица твърде приличаше на човешки говор и това само разсмиваше тълпата. На потърпевшите от тази гонитба, обаче не им бе никак до смях и те само се ядосаха още повече от този смях. Най-после един от тях се престраши и излезе напред.

Вдигна камък и понечи да го хвърли по псето, но една чепата тояга го удари по ръката.

- Безумец! Какво правиш?

Беше старецът кошничар, който се бе промъкнал между хорските тела и бе излязъл най-отпред за да види на какво се дължи тази олелия.

Ропот се понесе от тълпата. Хората много не смееха да се заяждат с кошничаря, но този път бяха готови да засипят с камъни и него.

Небето зад гърбовете на хората притъмня. Кучето продължаваше да се кара на своя неразбираем език.

- Безумци! – извика старецът и застана пред кучето.

Нещо лошо идваше към града.

- Халикасииии! – изви се вик от противоположния край на града и тази дума накара всички да забравят за кучето.

Хората се разбягаха. Халикасите бяха чумата на пустинята, разбойници, които помитаха всичко по пътя си като лавина. Ако превземеха града, от него нямаше да остане и помен.

---

Гражданите с готовност се хвърлиха към градските стени. По-добре да умрат там, отколкото да попаднат в ръцете на халикасите. Тези които щяха да останат живи щяха да бъдат продадени в робство за вечни времена. Никой не желаеше такава участ.

- Отърва кожата – измърмори последният, тръгнал към градските стени безделник, изоставил кучето с нежелание. – Да знаеш, че халикасите ядат и псета!

Когато остана насаме с кучето, старецът се приближи до него. Кучето спокойно си ядеше сладкиша и изръмжа предупредително срещу човека.

- Няма страшно, миличка, няма да ти взема храната! Хайде, успокой се. Никой няма да ти стори нищо лошо...

И старецът изчака кучето да се наяде за да го помилва. Докато го чакаше, му говореше.

- Не са лоши нашите хора, не им се сърди. Слънцето ги е напекло...

- Това не са халикаси! – извика възмутен градоначалникът, застанал на най-удобното за наблюдение място на градските стени.

Около него се бяха събрали верните подмазвачи.

- Ето този подаде фалшивата тревога! – побързаха да избутат пред очите му един уплашен човечец, сух и дребен като стафида.

- Че това какво може да е, ако не халикаси? – запита човечецът

Градоначалникът, гледайки към хоризонта изгуби увереността си.

- Всевишният само знае...

Черен облак се бе надигнал към града и пълзеше даже към слънцето. Приближаваше се със застрашителна скорост. Диви викове го съпровождаха. Нечовешки викове. Сякаш армия дяволи бе излязла от преизподнята. Хората, накацали по градските стени, немееха в ужас.

От облака се отделиха вихрушки и полетяха към града, и странни образи можеха да се видят в тези вихрушки. Възгласи на изумление се раздадоха по цялото протежение на градските стени. Някои виждаха летящи зверове, някои виждаха красиви жени, чудовища и приказни същества ...

Наближаващият облак изглеждаше все по-страшен. Вече се различаваха отделните фигури. Зверски лица, възседнали летящи гущери, черепи и кости, криви ятагани и остри брадви. Каква беше тази армия? Хората бяха като парализирани.

Изведнъж всичко пропадна вдън-земя. Вихрушките отшумяха. Пустинята отново лъсна пред тях гола и безмилостна. Жегата ги удари в главите.

Никой не смееше да проговори.

- Това беше магия! – констатира градоначалникът. – Магьосник има сред нас...

- Че кой ли може да е? – чудеха се подмазвачите.

Градоначалникът все още беше като хипнотизиран.

- Някой дето скоро е дошъл... – изрече кобно той – Стража! Затворете градските врати!

---

- Какво стана с халикасите? – запита старецът децата, когато се върнаха при него.

- Страшна работа беше! Такива красавици само в приказките има! Ама такива чудовища! Дяволите сякаш бяха излезли от ада! Имаше и змейове..

Децата приказваха възбудено едно през друго. Старецът слушаше с голям интерес. Хората минаваха край него и на висок глас обсъждаха спектакъла, на който бяха станали свидетели. Всички бяха забравили кучето. Децата обаче не бяха забравили разказа на стареца

- Какво станало с армията на магьосника?

- Никой не знае.

- Това ли е всичко? – децата гледаха жално

- Е, след тази случка се заговорило, че в пустинята броди последната кучешка принцеса - Дебелан-дебелан и че тя всъщност била затрила армията на магьосника. Тя обаче погребала под пясъците и всички кучешки градове, за да се запазят в тях кучешките тайни, които човек не трябвало да узнае. Казват, че Дебелан-дебелан броди из пустинята и днес и пази да не би някой да открие кучешки град и да влезе в него с нечисти помисли.

- А как изглежда Дебелан-дебелан? – запита едно момченце, което до сега само си беше мълчало и слушало.

- Ами как... – засмя се старецът - като онова куче, дето искаха да го пребият с камъни..

Децата прихнаха да се смеят.

- Ееее, получи си го! – викаха те и бутаха и дърпаха своето другарче.

То се разсърди и хукна да бяга. Децата хукнаха след него.

Старецът надигна капака на една кошница до себе си.

- Как си миличко? Успокои ли се вече?

От кошницата се дочу одобрително грухтене.

- Овнешкото ти хареса май. – гледаше старецът в кошницата. – Хайде кротувай! Големи бели направи днес...

---

На една съседна уличка мъж в черни дрехи слушаше с голям интерес един продавач на сладкиши.

- ... малко оставаше да докопаме псето. Но тогава някой вдигна тревога за халикасите. Ваша милост виждал ли е халикаси? ... Не ви и трябва да ги видите! И аз не съм виждал, но такива работи съм чувал!... От скоро съм тук, но май няма да се задържа дълго. Този град е омагьосан да знаете - лош град!... Как изглеждаше кучето ли? Не знам. Бях отзад. Нищо не виждах. Все хвърлях по едно око и на стоката си. Не, че имаше хора около сергийката ми - всички бяха наобиколили псето.... Къде ли? Ами ето там ваша милост. Направо и на следващата пряка - в ляво. Там го бяхме заклещили.... Да ви е сладко – такъв локум никъде няма да намерите!

В тази жега на мъжа в черни дрехи явно не му беше до сладко - хвърли локума на едно куче и докато то лапаше лакомо, си обърса ръцете в гърба му. После тръгна към следващата пряка.

---

Из целия град обикаляха стражи и разпитваха за съмнителни личности. Хората се стараеха да бъдат отзивчиви - не беше лесно да търсиш съмнителен човек в разгара на пазарните дни.

Трима стражари в момента се бяха спрели и наблюдаваха едно място от градската стена – същото на което тълпата бе заклещила кучето преди няколко часа. Там сега бе приклекнал един мъж в черни дрехи.

- Ето този, бих казал, изглежда доста съмнителен! – заговори единия стражар

- Какво ли прави според вас?

- Прилича ми, като че ли да души земята – предпазливо изрази мнение колегата му.

- Може да е загубил нещо...

- Не му е чиста работата!

- Ей сега ще разберем... Господине!

Мъжът в черно се извърна.

- Търсите ли нещо? – запита този, който минаваше за началник на групата.

Сякаш черен огън бликна от черните очи на мъжа, скрити под гъстите черни вежди, захлупени с черен тюрбан. Всеки един от стражарите усети бодване в корема.

- Изгубих си кесията. Хайде вървете. – изрече тихо мъжът.

Гласът му беше властен и дълбок. Смееш ли да не му се подчиниш? И този поглед! Стражарите с радост се отдалечиха. “Нищо съмнително нямаше в този човек!”, си мислеше всеки един от тримата, “Търси си кесията!”.

Като остана сам, мъжът бавно се изправи, огледа се и следвайки някаква невидима следа се сля с тълпата, изпълнила кривите, тесни улички на града.

---

Слънцето бе паднало зад хоризонта. Градските врати се затваряха. Не бе здравословно да стоиш отвъд тях в нощния мрак.

Старецът, в бели дрипи стоеше пред една дюна, недалеч от една още незатворена порта.

- Хайде миличко, върви по пътя си – говореше той на кучето, което бе скрил през деня. – Ако пак наминеш тук, ела направо при мен – доста неприятности ще спестиш. Сбогом!

Кучето го близна по носа за изпроводяк и грухна два пъти, сякаш му обещаваше нещо. После завъртя задницата си към града и пое към пустинята. Сланинките му ритмично се тръскаха, докато изкачваше дюната. Една малка вихрушка в пясъка го следваше неотлъчно.

Старецът постоя малко, докато псето се изгуби зад гребена на дюната и се насочи към портата, където с нетърпение го чакаха за да затворят.

---

Старецът живееше сам в една малка къща, изпълнена почти изцяло с кошници, които той продаваше за да се препитава. Когато се прибра и прекрачи прага на единствената стая в къщата, той усети нечие присъствие.

- Кой е тук – разтревожено извика той и надигна лампата която носеше за да осветява пътя си.

Горещ полъх обгърна лицето му и пламъкът на лампата угасна.

- Къде е псето!

- Кой си ти? – строго попита старецът – Хасан! Твоите глупости ми омръзнаха, омитай се от дома ми!

Старецът махна с ръка над лампата и тя отново се запали. Вдигна я високо и видя неканения гост. Беше мъжът в черни дрехи.

- Кой си ти? – запита отново старецът

- Къде скри псето? – запита с властен глас неканеният гост. – Говори старче!

Старецът понечи да излезе навън, но с едно движение на ръката, мъжът в черно накара вратата да се затвори и заключи сама.

- Няма къде да бягаш! Ще ми кажеш ли къде е кучето, или ще те убия!

Старецът се обърна към своя нападател.

- Твое ли е кучето? – запита той

- Къде го скри, говори опърничаво старче! – извика мъжът в черно

После вдигна ръце и старецът полетя във въздуха. Загърчи се от болка. Сякаш гигантска шепа стискаше цялото му тяло. Костите му запукаха. Старецът започна бързо да шепне нещо. Кошниците се надигнаха от ъглите и полетяха из стаята. Това отвлече вниманието на черния човек и старецът за момент бе свободен. Той падна на земята и въпреки болката, побърза да насочи чепатата си тояга към своя нападател. Пръстеният под под краката на черния човек се разтвори и той с вик пропадна в дупката. Старецът запълзя към едно малко прозорче. С последни сили, вкопчил се в перваза на прозорчето той се опита да се измъкне през него, но не му достигна време. С рев от дупката в пода излетя черния човек и притегли стареца към себе си.

- Слаб си за мен, не разбра ли? – извика той в ухото на стареца, докато го душеше с една ръка. – Казвай къде е псето!

Старецът с последни усилия махна с две ръце и кошниците в стаята се подпалиха. Сухата тръст пое за секунда целия пламък. Двамата бяха в центъра на буен огън. Черният човек изрева като зъл демон и с рязък скок проби покрива, излитайки от огнената пещ, в която се бе превърнал домът на стареца. Като черна стрела разцепи той нощния мрак и се изгуби в черното небе.

Писъци изпълниха квартала в който живееше стареца–кошничар. Съседите се хвърлиха да гасят среднощния пожар кой с каквото може. Изливаше се вода, мятаха се черги, спасяваха се деца.

---

На стотина метра извън градските стени, там, където вече започваше пустинята, нещо тежко падна със свистене от небето и се заби в пясъка. От образувалата се дупка се понесе мирис на пърлено. Чу се ръмжене и дупката блъвна хиляди проклятия.

След проклятията от дупката изхвръкна човек в черни дрехи и с черно лице. Обърна се към града. Там пожарът бе във вихъра си.

- Проклет старец! – изсъска черният мъж, - Можеше да уцеля минарето...

Мъжът седна на пясъка и започна да го бучи с пръст, докато се опитваше да се успокои.

- Май няма да е удобно да се връщам, – промърмори си накрая той. – Ще нощувам тук.

И мъжът скочи обратно в дупката, която бе изровил при приземяването си. Един любопитен пустинен плъх надникна вътре и това беше фатално за неего. Черният човек го сграбчи със светкавично движение, и след няколко минути изхвърли навън оглозганите му кокали. Скоро от дупката се разнесе неравномерно хъркане.

---

Огненият змей бе укротен чак на сутринта. Десетина къщи бяха изгорели до основи. От кошничаря бяха останали само обгорели кости. Учудващо за всички обаче от пепелта изровиха и чепатата му тояга, по която нямаше никакви следи от обгаряне.

- Този е бил чародеят – констатира градоначалникът, когато му донесоха тоягата – А минаваше за мъдрец! Дайте това нещо на първия керван, който тръгва от тук. Нека го захвърлят сред пясъците и никога повече да не влиза в града ни. Пепелта от дома му също разпилейте навън. Дано Аллах ни прости греховете!

Хората така и сториха.

Цял ден изхвърляха с магарета пепелта от пожара. Привечер един керван потегли на запад и водачът му получи увитата в платно тояга, която трябваше да захвърли на пет дена път от града. Към кервана се присъедини богат търговец с черни като катран очи, вежди и брада. Беше облечен шарено като папагал. В кервана се говореше, че е пълен с пари.

Керванът мина покрай същата дюна, където старецът се бе сбогувал с кучето. Вятърът образува няколко леки вихрушки, които скоро затихнаха.

Част II
Лунният град

На третата нощ от пътуването двама души стояха на пост край кервана Бяха седнали край малък огън, на една по-висока дюна, за да виждат целия лагер и си приказваха.

- ... ееех, дано Аллах даде бащата на Джамила да ме хареса и да ми я даде за жена. – завърши разказа си единият от тях – голобрад юношата и въздъхна.

- Хм, - каза другият, който бе всъщност търговецът в шарени дрехи - никак няма да ти е лесно. Вълната сега е с ниска цена, пък и разбойници се навъдиха много. Грабят каквото им падне.

- Знам, - сведе очи момчето, което се казваше Ахмед – но освен с вълна, с друго не мога да търгувам. Цяла година работих за трима, все Джамила ми беше пред очите. Дано Аллах даде, да получа добри пари за моята стока!

- Хм, - търговецът замислено ровеше с една пръчка в огъня – Аллах си знае работата... Ти... спал ли си с жена?

Ахмед се възмути съвсем искрено

- Какво говорите! Джамила ще ми бъде първата ... и последната! За нея се пазя.

- Похвално, похвално... – усмихна се търговецът

За миг на Ахмед му се стори, че този човек е самият дявол, но после реши, че отблясъците от огъня са придали такъв сатанински вид на усмивката му.

- Ахмед, - започна колебливо търговецът – Чувал ли си някога за Лунния град?

- Не.

- Да, не е чудно – за този град знаят малцина. Ти ми харесваш, Ахмед, и много ми се иска да ти помогна. Затова ще ти разкажа за Лунния град.

Ахмед изтръпна от този поглед, но не сведе очи. Неговата невинност бе толкова истинска, че мракът, който струеше от бездната на очите срещу него не можеше да я затъмни. Търговецът започна разказа си.

- Лунният град е затрупан под пясъците на пустинята. Затрупан е дълбоко – никой не може да го достигне. Много богатства има в него, но там си лежат, недокоснати хиляди години. Много смелчаци са се опитвали да го намерят и са го намирали, но никой не е взел нищо от него. Всички са останали там и пясъците са ги затрупали.

Търговецът спря за малко, за да разрови въглените и продължи.

- Има определени периоди от време, през които Лунният град се освобождава от пясъците. Но това се случва много рядко – веднъж на триста години и то само през нощта, когато луната е пълна. В три поредни нощи човек може да влезе в Лунния град.

- И знаеш ли, Ахмед, - търговецът се наведе напред, за да се взре по-внимателно в очите на момчето – аз знам как човек може да влезе там и да излезе безпрепятствено.

- Как?

- В Лунния град може да влезе само юноша, недокосвал жена, юноша с чисти помисли и чисто сърце. Влюбен юноша, като теб, Ахмед...

- Защо ми разказвате всичко това? – запита Ахмед, уплашен без сам да знае защо.

- Защото аз знам къде се намира Лунния град, Ахмед. И той е съвсем наблизо. И точно по това време сигурно пясъците са се отдръпнали от него. Сега е последната от трите нощи, в които той е открит.

- Какво ми предлагате? – Ахмед имаше чувството, че говори със змия

- Предлагам ти да отидем там, Ахмед. Ще те направя приказно богат. Джамила ще бъде твоя, Ахмед. Баща и ще ти я даде без да се замисля!

- А-а-а-ми керванът? – Ахмед започна да заеква от вълнение – Как ще го оставим?

- До сутринта ще сме се върнали. Вярвай ми! Аз не съм обикновен търговец, Ахмед. Мога много неща. Виж!

И пред очите на слисания юноша търговецът се промени коренно – пъстрите му дрехи се превърнаха в катранено черни, ръцете му станаха сухи и на тях израснаха дълги криви нокти. Както си седеше със скръстени крака, търговецът полетя във въздуха. Издигна се над земята на един човешки бой.

- Вярваш ли ми, Ахмед? – запита чародеят от височината на която се намираше

Ахмед вдигна ръка пред лицето си. Този човек го ужасяваше. Трябваше да се махне от него. Той стана и понечи да побегне към лагера на спящите керванджии, но невидима ръка го стисна в шепата си и го вдигна във въздуха.

- Помисли си добре, Ахмед! Предлагам ти да станеш богат или да умреш! Кое предпочиташ?

Ахмед се гърчеше от болка.

- Обещавате ли, - Ахмед говореше с мъка поради липсата на въздух в белите си дробове – че на кервана няма да се случи нищо лошо?

- Имаш думата ми!

- Добре...

Търговецът отпусна хватката си и Ахмед тупна на пясъка, останал без дъх. Всички кости го боляха.

- Първо обаче трябва да вземем тоягата, която ни дадоха да изхвърлим – каза търговецът, който отново бе слязъл на земята и сега стоеше до Ахмед, и с нетърпение го чакаше да се съвземе.

- За какво ни е тази прокълната тояга? – запита Ахмед, след като се изправи и изтупа от пясъка.

- Ще видиш.

Двамата крадешком се промъкнаха до струпаните денкове със стока и бързо намериха това, което търсят. Тоягата бе внимателно увита в ленено платно и се виждаше ясно дори и в мрака на пустинята.

- Вземи я ти. – каза търговецът на Ахмед

- Защо аз? – запита младежът

- Така трябва! – изсъска търговецът в мрака – Побързай!

Ахмед се подчини. После двамата се отдалечиха малко встрани от лагера. Търговецът пооправи дрехите си.

- Сега се приготви малко да полетиш. – каза той на Ахмед - Не шавай много, защото ще летим нависоко и мога да те изтърва. Дръж тоягата здраво!

Ахмед усети, как гигантската шепа го подхвана отново и двамата с търговеца бързо започнаха да се издигат над пясъците. Лагерът се виждаше като на длан. Ставаше все по-малък и все по-малък... докато се изгуби от поглед. Полетяха напред.

---

Вятърът брулеше лицето на Ахмед, но той не смееше да мръдне и само стискаше здраво увитата в лен тояга. Магьосникът бе плътно до него. Брадата му се развяваше край тялото и на лунна светлина лицето му изглеждаше твърде ужасяващо.

Летяха така около час.

- Ето го! – посочи магьосникът нещо пред тях

На хоризонта наистина се виждаше някакво синкаво сияние. Скоро пред очите им се разкри огромна падина, от която струеше сиянието. Това бе лунния град. Ахмед загуби дъх от изумление.

В дъното на долина, дълбока няколкостотин метра се простираха руини, които ясно очертаваха силуета на голям и богат град. Все още се различаваха ясно могъщите градски стени, с множество кули по тях. Масивните градски постройки образуваха причудлив лабиринт от улици, някои широки колкото да се разминат свободно десет конски впряга. Имаше големи площади, постлани с разноцветен паваж, оформен в красиви плетеници от изящни линии. Покривите на много постройки все още се бяха запазили цели и бяха покрити с някакви драгоценни камъни, които ярко блестяха на лунната светлина и създаваха силно синкаво сияние обгръщащо целия град. Сиянието струеше не само от покривите и кулите. Блестящите камъни бяха разпилени навсякъде из улиците, и разрушените постройки. По-красива сграда Ахмед не бе виждал даже и в сънищата си.

---

Магьосникът ги приземи вън от стените на града, до една голяма порта.

- Защо не кацнахме вътре? – запита Ахмед, все още замаян от гледката, на която допреди малко се бе дивил.

- Защото щяхме да умрем. – отвърна му просто магьосникът – В града може да се влиза само през градските порти.

Ахмед се огледа и чак сега забеляза друга потресаваща забележителност на Лунния град. Пространството около стените, докъдето поглед стигаше, бе изпълнено с полузаровени в пясъка трупове. Трупове на войници в доспехите им, но не превърнали се в кости, а изсушени и спаружени от пясъка, изсъхнали, запазили кожата, и косите си. Само очите на войниците липсваха, и черните дупки, които зееха на техните места гледаха младежа, сякаш му се смееха.

- Мдаа... Както ти казах, мнозина са намерили смъртта си край този град – безстрастно коментира магьосникът.

- Много кучета има сред труповете – отбеляза Ахмед с пресъхнала уста – какво ли са търсили тук?

- Кой знае... - промърмори магьосникът и делово добави – Не е зле да побързаме - нощта отминава.

Доближиха портите. Магьосникът накара Ахмед да развие тоягата от платното и да я хване в една ръка.

- Ела тук – каза му той и го поведе към средата на градските порти. – Усещаш ли нещо?

- Сссстрах ме е... – каза Ахмед треперейки.

- Така! – магьосникът като че ли беше радостен – Ела сега тук...

Някъде в края на широкия портал Ахмед почувства облекчение.

- Това е от тоягата – обясни магьосникът – Когато приближиш капан, тя вселява страх в тебе. Когато пътят е чист, страхът изчезва. Сега... ще вървиш все по-главната улица. В края й се намира дворецът. Трябва да влезеш вътре и да ми донесеш нещо...

Ахмед бе готов да влезе в града. Магьосникът го държеше с костеливата си ръка за рамото и още не го пускаше.

- По пътя можеш да вземеш каквото си искаш. То ще си е за тебе... Но без главата на владетеля не се връщай! Тя е за мене. Намира се точно зад трона в залата за приеми. Малка е. Направена е от черен обсидан. Разбра ли ме?

Ахмед кимна.

- Сега върви! – каза магьосникът и пусна рамото му – И побързай! Когато луната залезе, пясъкът ще засипе всичко тук!

Ахмед, с туптящо до пръсване сърце, прекрачи градските порти...

---

Ахмед бързо свикна с тоягата. Тя и сърцето му се бяха превърнали в негов компас. Главната улица бе доста широка и макар оградена отвсякъде с руини, предлагаше доста примамливи гледки. Към много от тях тоягата забраняваше пътя.

Стените на къщите бяха изпъстрени с разноцветни мозайки, редени от ръката на изкусен художник. Странно... много кучета имаше сред цветята и конете в мозайките. Хора се срещаха съвсем рядко.

Ахмед все още не смееше да взема нищо скъпоценно. Беше се убедил, че не е трудно да се доближи до някоя купчина със скъпоценни камъни. Тук те бяха толкова много, че изборът му бе силно затруднен. Бе решил да огледа всичко по пътя си, и тогава да вземе най-хубавото... за Джамила. Как щеше да се зарадва тя!

Имаше все пак нещо странно в тези сгради. Сякаш бяха строени за деца. Прозорците, например бяха по-ниско до земята от тези, които Ахмед познаваше. Балконите – и те бяха близо до земята. На някои от тях Ахмед би могъл да се качи от улицата. А, ето – една запазена врата с дръжка, която трябваше да се наведеш за да хванеш... Джуджета ли бяха живели тук?

Ахмед излезе на един голям площад. Това беше краят на улицата. От другата страна на площада започваше дворецът.

Ахмед премина площада, криволичейки по пътя сочен му от тоягата. Отвсякъде го гледаха очи на воини. Целият площад бе ограден със статуи на воини, високи по три-четири метра, окичени с брони от скъпоценни камъни и с очи от огромни рубини. На главите им имаше златни шлемове... Някои бяха паднали и счупени върху паважа от разноцветни камъни...

“Е, Ахмед, два от тези рубина ще те ощастливят за цял живот!” – младежът побърза да влезе в двореца. Нямаше търпение да изпълни заръката на магьосника и да се върне за рубините...

Тронната зала бе внушителна по размери. Отвсякъде струеше разноцветна светлина. Доста от прозорците се бяха запазили, а те представляваха причудлива плетеница от разноцветни стъкълца. Или диаманти...?

Част от покрива се бе срутил и запречваше пътя с каменни отломъци. Ахмед избра пътя покрай стените.

Добра се до трона. Тук светлината беше по-оскъдна. Надникна зад облегалката.

На малък пиедестал от нефрит стоеше една малка черна статуетка. Сърцето на Ахмед заби радостно. Взе я...
---
Ахмед не можеше да повярва на очите си. Това бе кучешка глава. Владетелят на града.... Ахмед бързо погледна зад трона. Опипа с ръка. Нямаше нищо друго, освен поставката от нефрит.

А защо да не е истина? Сега и ниските прозорци и балкони и дръжките на вратите придобиваха някакъв смисъл. И кучетата навън... Нима това е бил град на кучета?

Ахмед се върна към реалността почти насила. Нямаше време за губене. Според него бе влязъл в града преди повече от час. Трябваше да бърза. Той сложи внимателно кучешката глава в пазвата си и тръгна да се връща.

От площада пред двореца, той взе един златен шлем, паднал от главата на една статуя на воин и започна да го пълни със скъпоценни камъни, като се стараеше да подбира по-големите. Колкото и да се стараеше да бърза, шлемът скоро натежа и Ахмед осъзна, че няма да има време да го пълни догоре, защото нямаше да може да го занесе навреме до градските порти. Той стана и с всички сили забърза по обратния път.

---

Когато стигна до портите обаче, краката му неочаквано започнаха да затъват в пясъка и колкото и усилия да полагаше да върви, той затъваше все повече и повече, докато не спря да се движи. Беше затънал до кръста на място, което на идване бе твърдо като камък! Тоягата не бе показала наличието на капан...

- Е, моето момче, взе ли главата?

Магьосникът стоеше пред него с ръце на кръста, на една крачка, но все пак отвъд градските порти.

- Да. – каза задъхано Ахмед.

- Дай я!

- Първо ме измъкни от тук. – проплака Ахмед.

- Не мога да те измъкна без да ми дадеш главата.

Ахмед беше уплашен. Струваше му се, че сънува кошмар. Как се беше забъркал в това?

- Побързай! – извика магьосникът – Луната ще се скрие и всичко това ще се покрие с пясък! След триста години ще си същата мумия, като тези тук! Дай ми главата и да вървим!

Ахмед бързо бръкна в пазвата си и хвърли главата към магьосника, който ловко я хвана във въздуха и с алчен блясък в очите се обърна за да я огледа добре на лунна светлина.

- Ти подиграваш ли се с мен? – изрева магьосникът и се обърна към Ахмед.

- Това е главата – отвърна Ахмед изтощен от преживяното – Друга глава зад трона нямаше.

Магьосникът изръмжа в безсилието си и се обърна към полето с мъртви около градските стени. Вдигна главата към луната и произнесе някакво заклинание.

---

Изведнъж от пясъците край тях бликна светлина. Светлина, много по-силна от тази на луната и от блясъка на скъпоценните камъни. Ахмед, макар и заровен до кръста добре виждаше разноцветните светлини, които танцуваха под пясъка докъдето поглед стигаше.

Магьосникът издаде радостен възглас, който от неговите уста звучеше по-скоро като грак на ято врани. Завтече се към едно място, където подземната светлина бе по-силна, и след леко разравяне на пясъка, в ръцете му се оказа златна диадема, украсена с множество диаманти. Той я вдигна над главата си и тя засвети, като нажежена до бяло.

- Това нещо... – каза той на Ахмед, връщайки се при него – Знаеш ли какво е това нещо? Вече няма заровено богатство, което да се скрие от мен! Аз съм могъщ!

- Ти получи своето! – извика Ахмед – Няма ли сега да ме извадиш от тук?

- Да те извад... – сепна се магьосникът – Да те извадя ли?

Вълнението го бе накарало да забрави за своята маскировка, и сега той бе в истинския си вид – суха и сбръчкана до неузнаваемост кожа, тънки, изкривени устни, неспособни да прикрият големите и криви като на хищник зъби, втренчен разноглед поглед и огромен като клюн нос. Ръцете му бяха черни и сухи, като труповете наоколо, ноктите му бяха като на граблива птица. Беше гърбав, като камила. Ахмед се замисли, дали не е по-добре да си остане в пясъка...

- О, наивнико! – изсмя се магьосникът и направи всичко възможно да заеме по-изправена поза – Твоят земен път свършва дотук! Не разбра ли? Ти вече не си ми нужен... Научи се да дишаш пясък, защото следващите триста години ще си останеш тук. Сбогом!

И магьосникът му обърна гръб. Изрече ново заклинание и сиянието от земните недра изчезна. Тъкмо навреме, за да може да се види силуета на едно куче, което стоеше на десетина крачки от тях и вяло мяташе вирнатата си опашка. Макар и на лунна светлина, Ахмед разпозна в него онова псе, което срещна на пазара.

---

- Тиии? – изненадано извика магьосникът – Откъде се взе тук, отвратително псе?

Кучето издаде някакви звуци, които много приличаха на говор, но бяха абсолютно неразбираеми за Ахмед.

- Не си и помисляй! – викна към кучето магьосникът – Това вече си е мое и ти няма да ме спреш!

И магьосникът протегна ръка към кучето. То се издигна във въздуха и започна да се мята в хватката на магията, но бързо се изплъзна, и след като тупна на пясъка се изправи и започна да вие.

Воят му отекна по склоновете на огромната падина и те се разтърсиха, и от тях, тръгна пясъчна пелена към градските стени - висока до небето, тънка като коприна.

Пелената се движеше бързо. Премина през кучето без да му направи нищо, мина през магьосника, който едвам се задържа на крака, и накрая се удари в стените, малко преди да достигне Ахмед.

Разпръсналия се от удара пясък се събра в огромна вихрушка, която се насочи към магьосника. Той се опита да политне, но вихрушката го подхвана и го издигна високо в небето. Магьосникът беше неспособен да се съпротивлява. Вихърът около него го държеше здраво и го издигаше все по-високо в небето. Луната се затъмни...

После се чу разтърсващ тътен. Вихърът се връщаше. Магьосникът явно бе още жив. Викът му се долавяше все по-ясно. Беше изпълнен с толкова ужас и злоба, че Ахмед захвърли шлема пълен със скъпоценни камъни и си запуши ушите.

Като горящ метеор магьосникът се удари в земята, но не проби дупка, а предизвика само лек облак от прах. Ахмед не гледаше.

---

Когато отвори очи, той видя купчина черни дрехи и вирнатите криви пръсти на магьосника да се подават от пясъка. Кучето отиде при тази купчина и взе от там малката глава от обсидан, и сякаш нищо не се бе случвало, се насочи към Ахмед.

“Сега ще довърши и мен”, мислеше си Ахмед, но кучето само мина край него и го близна по носа. Подуши го по устата, по очите, изгрухтя няколко пъти одобрително и тръгна към двореца.

Ахмед го гледаше слисан и не знаеше какво да предприеме. За своя изненада усети, че краката му са свободни и поднови опитите си да се измъкне от пясъка. Нима кучето му прощаваше?

Когато стъпи на твърда земя, Ахмед се пресегна да вземе златния шлем, но тутакси започна отново да затъва и побърза да го хвърли, сякаш беше змия.

---

Кучето беше спряло на десетина крачки от него и го гледаше. Ахмед се измъкна и се отупа от пясъка. Колебаеше се дали да вземе тоягата. Не посмя. А сега накъде? Тези магии му бяха дошли до гуша...

Зад гърба си чу тътен. Обърна се и с ужас видя, как пясъците се свличат по склоновете. Луната бе на път да се скрие.

Кучето още стоеше и го гледаше. Сякаш искаше да му каже нещо. Ахмед тръгна към него. Беше забравил за всички капани, които тоягата му бе показала.

Кучето хукна. Ахмед го последва.

Пясъците ги гонеха. Тътенът беше ужасен.

Ахмед осъзна накъде тичат, чак когато спряха пред двореца.

Кучето ловко се промъкваше между отломките от покрива, изпълнили тронната зала. Ахмед го следваше с последни сили. Когато стигнаха трона, той падна на колене от безсилие.

Кучето го побутна с муцуна и остави пред него обсидановата глава. Ахмед се досети какво трябва да направи. Надигна се, отиде зад трона и постави на мястото й главата на владетеля.

Пясъците вече нахлуваха през прозорците и вратите. Ахмед виждаше как го засипват...

Едно настойчиво подръпване за дрехата го изведе от вцепенението и той усети кучето до себе си, как го молеше да го вземе. Ахмед взе кучето, и го прегърна - единственото живо същество, което щеше да му прави компания в последната му минута живот. Изведнъж усети, как бързо започват да се издигат нагоре... все по-нагоре и по-нагоре, и през срутения покрив на тронната зала двамата се измъкнаха от потъващия в пясъците лунен град...

---

Кацнаха до изгасналия огън.

Ахмед още не смееше да пусне кучето.

То започна да се върти нервно и се измъкна от прегръдките му.

Изгрухтя окуражително няколко пъти в лицето му, врътна дебелия си задник и се изгуби в мрака, с кръшна походка, и завита на геврече опашка.

Ахмед стоеше занемял и гледаше след него, и се чудеше дали бе преживял всичко това или просто бе заспал на пост и бе сънувал.

- Ахмееед – чу вик зад гърба си младежът и това окончателно го върна към действителността.

- Тук съм! – извика Ахмед.

Някой дотича и го прегърна. После му удари един шамар.

- Абе, магаре! Къде се губиш бе? Знаеш ли какъв пердах заслужаваш! Ставай да търсим търговеца! Откраднал е тоягата и е изчезнал нанякъде... Какво си се ухилил такъв?