автор: tsveti

Взе си
душата…

- Махай се…- гледаше ме вече безлично, студено, както на състезанието, когато маминото Томи изпъчен с медала на първо място, със засъхнало мляко върху горната устна, тромаво потриваше потни ръчички, а всички угодливо ръкопляскаха, макар че всички видяхме –пръв пресече ти финала,
обаче на маминото Томи бащата спонсорираше училището, а ти тогава беше вече бедно сираче, от къща на къща те подмятаха, винаги с умалели и окъсани дрешки, на всичкото отгоре – неблагодарник, клатеха глави бабите – хората го гледат, от хляба си късат, а то – нахално, отговаря, псува, а дали не го е и омагьосала оная проклетница, като погледне понякога така страшно под вежди, Иринка точно преди инфаркта го срещнала!
Ако не беше самотникът с моряшката фланелка, тоя с брада като пиратско знаме, ако не беше той щях да те загубя завинаги, като разбиха сладкарницата, естествено набедиха тебе, нямаше по-лош тогава и всичко беше готово вече да те пратят в изправителен дом, когато … никой не разбра какво стана, една сутрин видяхме странния моряк без брада, стегнат в костюм и с малко куфарче те водеше за ръка – висок, намръщен и в нови вносни дрехи, без да поглеждате зяпачите, вървяхте изпънати надменно. Като ме видя го погледна, той кимна
- Ела – лекичко ме дръпна
На пристанището корабът блестеше на слънцето като грамадна хищна птица, важно бумтеше, бълваше дим и се полюшваше. Намразих го още щом го видях, тогава за пръв път се разревах така – неконтролируемо, с писъци, ужасно болеше… Прегръщаше ме объркан, уплашено докосваше косата ми, раменете
- Не плачи, малката, ще се върнем за лятото, хайде не плачи – побутна ме човекът с брадата – И ще ти пише, обещавам! – усмихна се топло, дори с трапчинки! Ама пич бил тоя моряк!
Нахвърлих се тогава върху него:
- Моля ви, вземете и мен, моля ви!
- Невъзможно, сладурче – подари ми пак трапчинки –ще живеем по мъжки засега. Но някой ден ще ни дойдеш на гости, обещавам! А сега се сбогувайте, пет минути – отдалечи се деликатно.
Само се гледахме, нищо не си казвахме и тогава точно, тогава… си ги разменихме – душите – лекичко се приплъзнаха една в друга…
- Винаги ще сме заедно – пошепна ми тихичко – Грижи се за нея
- И ти … пази ме…
Обаче не се върнахте това лято. Нито следващото. Отначало пишеше писма и пращаше шарени картички с екзотични замъци, люспести крокодили, пустини, морета, огнегълтачи. Странният самотник се оказа капитан на кораб, целия свят обиколихте.После … спряха писмата. Никаква вест. А междувременно животът ни оплиташе и … ни променяше. Въртяха се доста момчета около мен, не само маминото Томи. Някои бяха доста мили, после ставаха настоятелни, обаче – с твоята душа – не можех и просто бягах. Разбрах, че залагали кога и кой пръв ще успее… Една вечер се връщах от кино, Стефо ме изпращаше и естествено, беше ме прегърнал, прегръдката ставаше все по-тясна и топла, но… знаех точно в кой момент ще избягам и засега си траех и изчаквах. Защото иначе Стефо беше приятелче и много свястно момче, и когато говореше с мен никога не заекваше. Пред вратата ме притисна изведнъж и се опита да ме целуне
- Стефо, недей! Нали сме приятели, недей – погалих го по косите
- Приятели – горчиво прошепна – дааа, приятели – погледна ме тъжно – Той няма да се върне, Фло, няма смисъл да го чакаш
- Дори да не се върне, Стефо – с мъка преглъщах загорчалата слюнка – аз си решавам колко да чакам – Оставете ме на мира всички! Няма ли други момичета! – заблъсках го и се втурнах към къщи – някой ми подложи крак, друг ме подхвана, десетина бяха – кажи-речи всички момчета от класа. Докато двама ме държаха здраво, другите пушеха нервно и се оглеждаха страхливо
- Какво правите, глупаци! Пуснете ме веднага, ей сега ще извикам и…
- И? Няма никой у вас, викай, мила, ще е по-сладко
- И в изправителния дом ще ви е сладко, копелета!
- Но няма да ни вкарат всички там, Фло – ухили се победоносно маминото Томи – щом никой от нас не искаш, ще бъдем всички, бебче!- посегна и с един замах разкъса блузата ми.
Вече наистина се стреснах… гледаха ме вече хищно, побеснели зверове, предаваха си бутилка, настъпвайки към мен, ме обграждаха в настръхнал плътен обръч
-Не си прав, Томи – усмихнах му се нежно – Искам един от вас, теб искам, Томи, отведи ме оттук, моля те!
- Блъфира кучката, не вярвай!
- Щом мен искаш, ще бъда пръв, бебче – притисна се до мен и грубо захапа гърдата ми
- Остави я, Томи! Хххайде, да си ходим, момчета – плахо заекваше Стефо
- Ти се махай, пелтек смотан – набираше самоувереност Томи
Треперех вече от погнуса … Зяпаха ме и крещяха като на футболен мач. Томи хапеше гърдите ми, опипваше между краката ми…
-Винииииии! Винииииииии! – разкрещях се обезумяла и всички прихнаха в луд смях, а полуделият Томи разкъса бикините ми, подхвърли ги на тълпата и взе да …
- Момчета! Момчета! – но никой не чуваше и не виждаше как внезапно мракът се сгъсти до тъмно-лилаво и завибрира в електричество – момчетааааа, бягайтеее – мощна гръмотевица разтърси небето, огнен дракон се стовари върху стария дъб до къщата…огромен клон падаше право върху Томи, събрах всички сили и го изритах между краката, така че се строполи тежко на замята, а клонът падна на сантиметри от него. Изведнъж всички се разбягаха под падащи тежки клони, буци пръст, земята вреше и кипеше…
След три дена отидох на пристанището да чакам кораба – имах да пращам едни документи за брат ми в града. След случката всички ме заобикаляха, кръстеха се и си шушнеха нещо, напълно и изключително сама с най-късите си рокли крачех из улиците.
Корабът се приближи и акостира. Качих се на мостика и тръгнах да търся капитана. Нещо лекичко и топло потрепваше в стомаха ми, катереше се до гърлото, гъделичкаше шията ми, необяснима възбуда палеше пръстите ми, усетих те преди да те видя, дали се умира от радост, от … благодарност… нямах сили и просто приседнах на палубата, затворих очи, когато най-накрая се приближи до мен, наведе се и прошепна:
- Истинска?
- … и … твоя…

„Душата й е погубена, горкото! Хубаво момиче, ама …душата си е продала или я урочасала оная проклетница …”- като привидение ме отминаваха, затръшваха вратите си и бързаха да си скрият децата – особено откакто ни видяха с Вини да се катерим нагоре – към Страшния връх

- Там на място да пукнете, изчадия адови – проклинаха ни шепнешком

Всеки ден си проверявам пощата…
Е, няма!
… очаквам …
Очаквам те до следващото мигване…
После просто … ще те измисля…

Само веднъж умира Жената-птица – когато слънцето заспи - отвъд хоризонта...