автор: tsveti

Всеки ден си проверявам пощата. Празна, както винаги. Но все си я проверявам. Сутрин, преди кафето, докато водата завира на котлона – Mail!
Bentornata, Fiorellino! Controlla mail – 0 messaggi da leggere!
Някога живеех на остров – наистина остров, е, не съвсем изоставен,
имаше към 20-на човека някъде. И всички бяха до един супер странни птици – имаше например един дето ходеше все разгърден със старата си моряшка фланелка, брадата му се вееше като пиратско знаме (това с пиратското знаме го измисли Вини, откакто една вечер го дебнел тайно, все се криеше зад прозорците на хората да ги дебне вечер, а после разправяше небивалици, затова организирахме комитет на тайните съзаклятници с единствена цел да го разобличим в лъжа и първата стъпка, която предприехме бе подред всяка вечер тайно да измерваме носа му – всеки знае, че който лъже носът му едва-едва забележимо, но всекидневно пораства, и наистина – още първата вечер установихме разлика от 1 см в сравнение с нормалните размери! За съжаление мисията ни се провали, а на дъното на провала беше естествено любовта, защо ли - ами бащата на Вини си беше наскоро довел млада жена вкъщи –пилот на самолет, строг, висок и недостъпен в бяла униформа, винаги така ароматно миришеше – на шоколадов тютюн, и Стефо тъкмо с линийката се насочил към носа на Вини, когато му се причули жални стенания, изправен, тръпнещ да спасява принцеси, хвърлил глупавата линийка и се втурнал презглава към съседната стая, откъдето се чували вече писъци! Оттогава горкичкият не може да си затвори устата – заеква и потрепва, как ли не го молихме, заплашвахме, подкупвахме, така и не разбрахме какво видял, чак като пораснахме, веднъж на шише водка очите му блеснаха и с поглед фиксиран в паячето на стената, промърмори (без да заеква)
- Светеха очите му - огнени фенери, а на французойката косата го целия обвиваше, само очите му- като фенери светеха, вярвай ми! А косата й го целия обвиваше и около него плющеше жилава, стръвна, а после, братче, после! Тая ми ти коса както си танцуваше из стаята изведнъж взе да расте, расте, расте и се сгъстява бясно, и взе да се раздвоява и заплува в два ръкава равномерно – Суишшшшшшшш, суишшш, не коса! Две огнени крила били – огнено бели, искрящи…
- Ехей! Стига бе, нещастник! Тия си ги чул от баба си – кой ти вярва сега на тия простотии! Жена-птица – глупости на търкалета ако искаш не очи като фенери, ми на фльонга ще ти го върже курвата Мери, ха-ха-ха! Намирали се още такива изкопаеми, да си играят с на баба си хвърчилото…
Ех! Всички се посмяхме естествено за сметка на Стефо, а разумното мамино Томи, вече едър господин с коса зализана на път и костюм на Армани, естествено пак излезе пръв в надбягванията (мамин ат сред куците магарета!)

Всеки ден си проверявам пощата! Как да спра да очаквам …макар да… знаеш, то при нас не е … очакване, нима очакваш следващия удар на сърцето, или можеш да успокоиш скоростта на вдишванията, когато… сплетени и сдвоени завъртат планетата…вървя си по улицата, слънчева, бяла между две редици рози, и в ръцете ми рози, огромен куп (19), защото това беше точно денят в който бях с него за пръв път, и…естествено, ти бързаш срещу мен, болка моя … Всъщност исках…., но… както шушнеха бабите… обърна ни селцето с краката нагоре проклетата французойка, дребничка, усмихната, все бързаше нанякъде, като че летеше по тесните улички и в пуснатата й на воля коса се оплитаха малки листенца, калинки, бръмбарчета.”Така Жената-птица връзва на възел сърцата на мъжете, разтегля ги първо на ластик, а после на моряшки възел ги завръзва яко и стяга, стяга, стяга – шушнеше баба на приятелките си вечер както си седяхме на топличко в кухнята след вечеря, ритмично потропваха иглите на баба, а устните механично брояха бримките, а мустакатата бабка от съседната къща равномерно похъркваше, изведнъж баба избутваше бримките в края на иглата, наместваше се на столчето и се навеждаше силно напред (да не чуят децата) „А как люби Жената-птица, проклети пустите катъри веднъж любени от нея! Ни къща ще въртят, ни дечица ще гледат, че сърцата им на възел вързани и сичката кръв във възела се спекла, а без кръв да дадеш как огън ще запалиш, дечицата да си стоплиш?”
Веднъж при поредното твое „Чао до утре обичам те” – и последвалото безследно стопяване за около месец „Телефонът на абоната е временно изключен”, апартаментът на абоната - временно изоставен, приятелите на абоната - пълни дебили „Ако ми подухаш, бебче, ще ти кажа,”- избих един от кривите зъби на Коцето и избягах, а после се покатерих на нашия орех в парка, нависоко, никой да не подозира за мен, полегнах на клона и от плач съм заспала… събуждам се, нося се надолу или нагоре? Събуждам се с топла шоколадово-тютюнева миризма, вързал си ме за гърба си като багаж и внимателно се спускаме надолу, толкова гняв имам срещу теб, а само ти мокря шията със сълзи, висок си, бронзов, вълнуващ (не само носът ти порасна онова лято), не говориш, само внимателно подбираш клоните и… тогава си го помислих … как бих искала това да е последния ни (или първи) дъх… как само лекичко те спъвам и …отвъд слънцето като едно същество –само веднъж жената-птица …
- Не си го и помисляй, не става! Още много имам да боля от теб…
- Ти ли, ти ли болиш, гаден егоист …- ухапах те тогава тaка силно, че ти остана подкова на шията.
Тръшна ме на земята и ме облада грубо, естествено, получих си го, точно както си го исках, до лудост бях възбудена от спускането, от кръвта ти, да не съм вампир, така ми се услади…
„За една нощ им се насища, проклетницата ... а после с очи опустели без гледец се лутат, отдалеч - хубав мъж, като наближи – слепец – нагоре – нагоре към Страшния връх гледа, там гнезди проклетницата, а всеки го знае, който веднъж е любен от нея, нейния знак носи до края, заблудена светулчица му се лута душицата до края на дните земни и все към Страшния връх гледа, за миг поне да зърне, да зърне…
- Само за миг да те зърна преди да умра – изтощени, блажени на тясното ти легло
- Кога умираш, глупачето ми?
- Все едно…искам, искам ти да ми затвориш очите – още на острова го открихме – беше точно с 30 см. по-висок от мен, като сложех глава на гърдите ти, уютно се опъвах върху теб, върху трептящите ти още мускули, така че стъпалата ми почиваха удобно върху твоите
- Имаш си мъж, той да ти затваря очите
- Обичаш да ме раняваш, нали… обичаш… да ме боли
- Просто казвам, факт – имаш си мъж
- Никога не ме пожела като съпруга
- И правилно – виж се каква съпруга си – захили се гръмогласно
- Никой, никой не ме е унижавал така – с юмрук разтреперана размазвах глупавите сълзи, събирайки разпилените дрехи
- Нима?- непозната нотка в гласа ти ме закова на място – ярост или … болка, гледаше ме с … погнуса, ако ме беше ударил щеше да преболи
- Вини… аз…- с очите, които ме къпеха в светлина не можех да понеса да ме гледаш така, с купчината дрехи побягнах навън
- Не! Тоя път няма да избягаш, кучко! – дръпна ме злобно за косата и ме хвърли на пода – Гледай ме! Гледай ме, кучко! – не познавах тоя глас- злобен, дрезгав, Не да те ранявам, врата ти ще извия, предателко – злобата се прекърши изведнъж, очите ти – зачервени, подути, точно като след пожара, когато изгорен, мръсен, отчаян ме прегръщаше и тихо плачеше, срамуваше се разбира се от слабостта си, но не можеше вече да се владееш, всичко ти отне пожара, обаче тогава, тогава се чувствах богиня, да преглътна страха ти, ужаса, самотата, а не – най-презряната …
- Вини! Моля те, Вини! – усетих, че скимтя като малко кученце
- Молиш? За какво молиш, кучко, за какво… Обичаш ме, а? А всяка вечер си лягаш до него … Всяка вечер ме предаваш, кучко!
- Винаги изчезваш, не знам кога ще те видя, не знам дали ще се върнеш, никога нищичко не казваш, нима мога да разчитам…
- Глупачка! На маминото Томи ли разчиташ, има ли жена в града да не е изчукал!
- Него избра да се грижи за теб, вечер да те прегръща - гореща след баня, нощем да те пази, сутрин да те … вдишва … За баща на детето си…него!
- На твоето дете – внезапно го прекъснах
И… дойде най-страшното. Буцата, гореща, пламтяща, твърда заблъска по тесните вени, после заседна в гърлото, задушавах се, пищях, а после … с решителен тласък се изтласка през устата и ме остави стара, ненужна, празна… като мухлясала ялова орехова черупка

Взе си
душата…

Следва