автор: Veselin

Не ми се иска да забравям
най-глупавите си
поеми.
Извивките на голото ти тяло...
Целувките със мирис на бадеми.
Магнитите по потните ни пръсти,
бельото
и дантелените ласки.
Обувките, загубени във търсене...
Цвета на тиквената ти каляска.
Не ми се иска, а е лесно
да бъда пукната монета.
Усещането за чупливост
е божествено,
когато се строшаваш на парчета.
Стъклата по петите са навярно
оскъдна имитация на тръни.
Прегръдките с обърнати полярности
са сливане
или начало на потъване...
Не ми се иска да забравям...