автор: JaRaVa_

Гледам през прозореца в затворената стая, гледам навън, колко е красиво, колко е чисто. Гледам и виждам всяко дръвче, цветенце, всяка жива гадинка. Протягам ръка да ги докосна, да им се порадвам. Искам да усетя полъха на вятъра, да ме погалят слънчевите лъчи... но... не мога! Нещо ме спира - преградите, ограниченията, затворения прозорец. Замислям се и всъщност правя аналогия с душата ми - затворена, пуста и мрачна. Колко малко трябва,за да я отворя, а колко много неща ме спират - страх, болка, нежелание, страдание...! Страх, страх да не бъда наранена пак ! Болка, болка от самотата, от загубата.Нежелание предизвикано от мъката и страдание останало от теб.
Чувствам се плаха! Крия се от всичко и всеки! Опитвам се да се изправя...но няма кой...да ми подаде ръка! И ...оставам там, дълбоко, вътре в дупката. А в нея една самота, спомени смущаващи съня ми, и любов която ме пронизва с унищожаваща сила. Няма вяра, няма надежда, няма светлина !
Поредната сълза се стича по бледото лице и пада като малка капка дъжд, а очите ми - облаци, студени...готови с помоща на вятъра в мен да заледят всичко!
Къде? Къде отиде усмивката? Този светъл лъч? Къде отиде горещият поглед - изпепеляващ огън? Къде отиде нежното докосване - лек полъх, преминал през мен?! Не знам ! Не знам и се чудя аз самата къде съм?
Лутам се и крещя, но никой не ме чува ! Ти минаваш през мен, сякаш съм невидима, изчезнала, дори несъществуваща ! И е така! Аз съществувам, но всъщност, но всъщност въобще не съществувам. Противоречиво е и не всеки ще го разбере, така както не разбира мен. Гледат ме, но не виждат нищо. Слушат ме, но не чуват нищо! И всеки един живее в своята нереалност...илюзия. А аз и ти? Ние сме най-големите мечтатели, най-големите нереалисти и илюзионисти.
Опитваме се да забравим, но нещо ни дърпа един към друг. Тогава се обръщаме, скриваме се, лъжем самите себе си...и после смятаме, че всичко ще е наред ! А до кога? До момента, в който очите ни пак се срещнат...когато устните ни, пак мълчаливо ще казват "обичам те! "...и телата ни ще копнеят едно за друго !
И пак ще се завъртим този омагьосан кръг, кръг на радости, болка, любов и омраза.
Въпреки че сега си създаваме поредната илюзия...опитвайки се да избегнем неизбежното.
Просто... но трудно разбираемо! Дълбоко, но твърде много за да се докосне всеки до там ! Дори аз...и ти !А душата потъва в тази дълбочина, затворена! И аз в нея ! Започва да се дави, да те вика за помощ ! Е, сигурно е твърде рано и все още се чудиш, дали да бягаш далече...или да чуеш моя зов. Да спасиш реалноста и да я погледнеш в очите. А може би и ти затъваш, все по-надоло в тази дълбочина, но още не си стигнал, до там, където съм аз?!
Не знам? Но знам, че ще те чакам там доло, затворена, сама, да дойдеш да ме спасиш.
И единственото, което мога да напиша за край е: " ех, каква вълшебна приказка с времето, написахме си аз и ти ! Само се чудя, ще успеем ли да я довършим, или просто наполовина ще стои?!"