автор: e_stratieva

                      или
сутрешен преглед на всичките му сезони


Не четете тази история, ако спите с нож под възглавницата или любимата ви детска приказка е Хензел и Гретел


                 Това всъщност са последните сутрешни новини от сезона.И, разбира се, след новините следва най-любимото четиво на Шапкаря: прогнозата за времето.- Съвсем шпионска история със съмнително начало и без край – заради дупката в Шапката на Шапкаря :

                 Шапкарят живеел на планетата сам. Бил чувал за хората и знаел, че не обичат да носят шапки. Познавал ветровете,но не им бил и пръв приятел.Как можеш да бъдеш пръв приятел с някой, който ти вдига във въздуха шапката,разнася я като празно писмо над планетата и ти пълни главата с вятър?- Така мислел Шапкарят, докато изучавал сезоните.И продължавал да живее на планетата сам. Веднъж обаче, потънал до уши в милиарди скроени шапки, дочул ясно човешки стъпки. - Шапкарят живеел на планетата сам, но бил чувал за хората... Не може – мислил си – да живеят толкова много хора по планетата, аз да съм все така сам, а човешките глави да са пълни с вятър!

                 - Добро утро, Шапкарю!- Чул той първия човешки глас през живота си.- Имам нужда от твоята шапка!-Ходя с толкова много вятър в главата си!
                 Шапкарят не знаел много-много как точно трябва да се говори с човек,който ходи с толкова много вятър в главата си, но му предложил ушанка – топла, с дълги уши – толкова дълги, че спокойно биха могли да прегърнат планетата, да я стоплят и предпазят от ветровете. Човекът,разбира се, влезнал в шапката, поогледал я отвътре (и тъй като почти нищо не видял, я харесал и веднага си тръгнал с нея).
                 Тази сутрин прогнозата е за малко по-малко вятър в главите на хората – си помислил Шапкарят, попротегнал се и надникнал навън през прозореца – зимната ябълкова градина била потънала в цветове.А отдолу – под клоните – се прозявали и лалета.
                 Времето минавало бързо, Шапкарят посрещнал втория си клиент, после третия, четвъртия и макар че през последните двеста години бил скроил поне милиард и половина шапки, изведнъж разбрал, че трябва да крои със скоростта на светлината, за да има за всички.А при него пристигали всякакви хора, поръчвали все нови и нови модели.

                 - Искам шапка за сън! – му се примолило малко,съвсем посивяло старче.
                 - Тези ги шия от раз! – Заспиваш и се сънуваш крал! – успокоил го Шапкарят.
                 - Искам шапка за бал от прозрачен тензух и с пера от паун! – провикнала се от пътя префърцунена дама.
                 - Искам шапка за слънце!...Аз пък за дъжд… не,не ми трябва чадър!...Искам шапка – да става за двама!... Аз пък искам да съм си сам!... Шапка за уличен пес… Две шапки за нощен бандит...О, и една за крадец! ..Ти,къде се пререждаш бе!- викал премръзнал от чакането подлец…

                 Хората, дето гледали към прозореца на Шапкаря тропали нервно с крак, някои се прозявали, трети палели припряно старата си лула, някои пък – сякаш с тайфун в главата си – стигнали и до бой!
                 Шапкарят, тъй отдавна бил на света.И през целия си живот бил живял единствено с мисълта за съдбата на всяка една от своите шапки.Мечтаел си за главите, върху които щял да ги задоми. И като всеки баща се надявал на най-доброто… Поглеждал през прозореца – чакащите за шапките вече били изпотъпкали градината с лалетата. Из калта се търкаляли всякакви ветрове. А от небето – с кървава лейка в ръка, плачели и сезоните. Шапкарят все по-рядко поглеждал навън през прозореца, слушал все по-тъжен ревящата под небето му тълпа и спрял да приема поръчки за шапки от хората. Един ден – може би след около двеста лета – ревът на тълпата строшил прозореца, в стаята на Шапкаря нахлула празничната мъгла, а с нея вътре се вмъкнали всички, които чакали под прозореца шапки за подлеци. Не, не било лесно, разбира се, да разпознаят себе си сред толкова гъста мъгла. О, а как духали ветровете в главите им! Сякаш почва Апокалипсисът!!! – си мислели с ужас гологлавите подлеци. И съвсем не забелязали, че в центъра на света – там,където цъфтяла зимната ябълкова градина с прозяващите се като църковни камбани лалета, лежала малка на вид,но топла ушанка-с дълги уши - толкова дълги, че спокойно биха могли да прегърнат планетата, да я стоплят и предпазят от ветровете…