автор: mini4ka

Ами... пътят за никъде все минава през тебе
и усмихваш (не зная как) най-горчивите утрини.
Знаеш как да превръщаш всеки миг във безвремие
и се връщаш (на този праг) мой след всяко сбогуване.

Ами… пътят за някъде пак минава през тебе.
И по него (случайно уж) всяка хижа е с огън.
Знаеш как да превръщаш всеки вик във очакване,
затова продължавам след всяко „Не мога”.

Всъщност… всичките пътища се пресичат в сърцето ти,
но не питам за карта, аз сама съм посоката.
Всъщност… просто е – отдалече не ме питаш за зимата,
а ми носиш (пак отдалеч) надежда за стопляне.