“Затвор, затвор, ужасна дума
за всички ужас и позор
ала за мен си нещо друго
отдавна свикнах с теб, затвор....”
Няма нужда да сме имали участта на Катаевия каторжник. Затворът има разни измерения. Наистина в нормалния затвор те хвърлят обвинен и осъден, обясняват ти подробностите на режима, посхващаш сам вътрешните правила и след известно време, определено от умници, които надали някога са помирисвали чорбата, излизаш в света поправен и дамгосан. Поправен пак според умниците, които оправдават собственото си невежество за социума с термина рецидив.
Само че ако разгледаме затвора на принципа на черната кутия в кибернетиката какво получаваме. Място, в което ти е отредено достатъчно време за самотни размишления докато работиш тежък труд. А размишленията са самотни, защото истинският престъпник преживява стореното като патологичен акт и инстинктивно се дистанцира от другите дамгосани. Престъплението в смисъла не на Жан Валжан, а на Родион Разколников, предполага осъзнат бунт срещу нещо ненормално, което инертната част от хората заобикаля. Немските юристи от блаженото време на Стендал са виждали в престъпника преди всичко душевно болен човек.
Ако някога си попаднал в изолация, няма нужда тя да е целенасочена, с вишки, кучета и дебели решетки, не е ли същия затвор? Събитията, които са те поставили в нея, не са ли същата душевна патология, много по-искрена от глада на французина или индивидуалния бунт на руснака? И кое е по-смисленото, дали да търгуваш през вратичките на режима с тенденцията след като излезеш да повториш грешките, или да бичиш талпите в дъскорезницата и браздите по челото ти да ти напомнят, че и да искаш, няма да си същият, но си си изстрадал напълно урока от живота. В истинското престъпление все пак имаш една система, която следва да излъжеш, защото не отговаря на представата ти за света, в изолацията, в която животът те вкарва не можеш да излъжеш никого, освен себе си.
Човек попада в собствения си затвор още когато блуждаещата му от четиридесет дни душа е засмукана от правещите любов бъдещи родители в момента на зачатието. Излиза от майка си свободен, но бързо се превръща в малко злобно себично и лукаво създание, защото е напълно безпомощен. И постепенно се оковава от социума, средата на родителите, начина на живот, попада в мрежата на институциите. Глупостите на младостта са един мъничък опит за летене, докато правиш нещата както ги чувстваш, а не както условностите диктуват. Това е единственият момент, в който можеш да избереш и поемеш по своя си път. Обикновено изборът отново те вкарва в условностите на живота, но ако си избрал чистосърдечно, те не тежат толкова. И да не си, в началото се появяват моменти, в които някой ти отваря вратата, за да ти покаже какво наистина желаеш. Понякога вратата се отваря за миг, за да видиш и друг свят, вероятно с други условности, понякога я задържат отворена, за да осмислиш видяното и да прекрачиш, ако решиш.
Дори да не прекрачиш, няма да умреш за себе си, докато не спираш да мечтаеш... Не слушай другите, само гласа в себе си. Човек не е сам, докато има този глас, който му подсказва кое е красивото и смисленото.