автор: osi4kata

И нищо вече няма да е същото.
Душите ни са плачещи върби -
прегърбени, полупрекършени.
Разплакани, изстрадали души...

И нищо вече няма да е същото.
Очите ни се взират във реката.
В дълбокото. Вторачени, намръщени
очакваме да се качи водата.
Да наводни засъхващите корени,
да скърши клоните ни с яките си зъби...
Да ни захвърли мъртви и разголени
по чужди брегове. Да ни осъди
на милион години Пъкъл и забрава.
Когато лодката с осъдени минава
край скършените гниещи тела,
лодкарят даже да се ужасява,
да се извръща настрана....

И нищо вече няма да е същото.
Кога започнахме да се смаляваме?
Като бонзай сме. С корени прекършени.
Не търсим милост и не се надяваме
да я получим. Просто не я искаме.
Прегърбени върбици над реката,
вторачени до фанатизъм
в дълбокото. Дълбоко във водата...