когато като сянка полунощна,
все идваше и тръгваше от мен...
Небето се осейваше с въпроси,
а отговора просто миг от вятър...
И лунни обещания в очите.
Сега кому и как да те призная!?
Или да се престоря , че приличам
на себе си, преди да съм те срещала,
но аз не помня другата си същност.
Не зная бях ли, без да те усещам.
Не помня . И не искам да се търся...
Не те разказах никому, нали
все пак ни трябваше интимност.
А думите, дори да са добри,
пилеят безвъзвратно всеки смисъл.
Не казвай, че по мъничко ти липсвам.
Ти имаш път и затова си тръгваш.
А аз си имам тихия уют на листа,
където, като мръкне, да се връщаш...