автор: ikoveliko

...Опиянявах се от движенията й. Грация на дива антилопа, поглед на жрица от амазонската джунгла, пронизващ, изпепеляващ, поставящ в клетка сърцето, слагащ окови на разума, убиващ Аз-а поглед....
… Полях с нежен аромат нощта и бавно се запътих към проблясващите светлини, към мъгливата илюзия, неясно очертана, изплуваща като митично видение дълбоко от недрата на океана. Видение без плът, материя няма, пепел, разпиляна от вятъра, изплъзваща се между пръстите, сковали се от студ. Понесох се с опиянение през пламъците на невидими огньове, през бурята от замръзнали дихания, взимах с шепи от златния пясък на похотта, измервах в светлинни години секундата щастие, молех се да я видя отново и отново, изгарях като суха дреха всеки път, когато устните й се впиваха в моите, скачах от високи сгради и крещях името й в сънищата си. Илюзия ли бе или реалност? Можех ли да я открия – Нея, сред другите почти еднакви песъчинки, създали тази безкрайна пустиня? Щеше ли да бъде различна, открояваща се, изсечена от вятъра под ъгъл, съвпадащ с моята геометрия? Вярвах в това! Тя беше някъде там, всред цялата тази пустош и щеше да влее в мен сили, като кристално езеро, даващо глъдка живот на жадния пътник, но след мен, щеше да пресъхне, защото щях да го изпия цялото, нямаше да оставя и една капка, нямаше да позволя на никой друг да пие от него. И знаех, че езерото нямаше да има нищо против от това, знаех, че то също ме е чакало, че не е позволявало и глъдка повече на другите, които след това са увяхвали от жажда с напукани устни и изсъхнали очи. Моето езеро – дълбоко, студено, измамно спокойно на повърхността, скриващо в дълбините си удавени тела на принцове от далечни земи, богати или не, храбри и смели, владеещи приказни земи и водещи армиите си към нови завоевания, но с последна спирка синьото езеро, погубило ги безмълвно, безболезнено и нежно…
А кой бях аз, че да ми позволи да пия безнаказано от него? Запленен от красотата имаше ли опасност да се удавя? Това сега бе без значение. Уморен съм… Обувките ми са прашни и скъсани, дрехите също… Отивам да пия, само така ще оживея...
Видях я на едно събиране у приятели. Беше с пусната коса и имаше побъркваща походка. За миг погледите ни се срещнаха и очите й ме погълнаха. Прекрачих този портал неканен, малко плах, малко учуден, пристъпващ внимателно, сякаш под краката си имах тънък кристален лед. В далечината дочух тъжно соло на китара и душата напусна тялото - клетката, спираща вълните да не разрушат всичко по пътя си, затвор за енергията, изгаряща черния цвят. Не можех да спра да я гледам. Без дори да подозира, владееше хипнозата върху мен до съвършенство. А когато устните й се отвориха в плах опит да ме заговорят, тогава аз пропаднах, загубих себе си и я пожелах. Остатъка от вечерта не го помня…
Като падащ метеорит Нейният образ продължаваше да ме изгаря секунди след като ми пожела : “ Довиждане! Приятна работа утре и (усмивка)… до събота…” Събота! Боже, колко време има до тогава! Събота!…Какво стана? Бяхме се разбрали да се видим в събота? Не помня…Не, другите се бяха разбрали, аз само я гледах, поне така мисля, може и да съм говорил, но надали е било нещо смислено и логично. За какъв ли ме е взела – мълчалив, пулещ се глупак или за дразнещ с мълчанието си младеж, поставен от обстоятелствата случайно на тази маса в тази стая. Събота! Честно казано не вярвах, че ще се видим отново, още повече в събота. Но съдбата, която винаги в такива моменти обича да натрива носа на песимиста и да ни показва, колко сме нищожни и елементарни, ни събра отново и ме накара за няколко часа да се отрека от себе си и да се влюбя до безобразие. Тогава всичко беше различно – обстановка, климат, влажност на въздуха, светлина, степен на радиация, нивото на река Дунав се беше покачило, житото на световната борса отбелязваше скок с няколко паунда, Великобритания имаше нов министър-претседател, торнадо остави стотици семейства без дом в щата Луизиана в САЩ, в Колумбия осъдиха нарко бос, а Левски имаше нов треньор… Отрекох вътрешно някои основни принципи на водене на дискусия и започнах да говоря. Разговора се разпростря върху цялата планета, полетя през космическия вакуум и докосна звездите. Имаше патос, няколко метафори, популярни фрази, поднесени с шеговит тон, цитати от известни класици, мълчание, усещане за интимна близост и едва прикрита и от двете страни страст.
Бях със затворени очи, но виждах пред мен светът, чист и неомърсен, така важен за всички останали, които все още търсеха себе си, по-точно другата половина от себе си. А аз единствен се издигах над тях и смело афиширах с моите чувства, които и Тя споделяше и че заедно можехме да обърнем посоката на вятъра, да разрушим и най-здравата язовирна стена, да създадем религия. Бях опиянен от чувствата си, ходех, без да стъпвам по земята, умирах във въображението си всяка нощ, за да запазя любимата си, плачех, безмълвно паднал на колене пред нейния образ, готов да убия, само да бе пожелала. Отдаденост…Себеотрицание…Страст.
Ахил вече няма нужда от битки, той е победител сега и навеки. Мечът на Ланселот е поставен в стъклена витрина, с обков от сребро. А в черната пръст са заровени всички нещастия на хората и боси крака стъпват отгоре в заклинателен танц, далечна музика от ангелски хор оглася тихото празно пространство, обитавано досега предимно от зомбирани тела. Плач на новородено, вдишващо за пръв път свежия въздух, произвеждан за него и за още много други като него от майката Природа.
Със затворени очи продължавах да опипвам мислено тялото й – тази съвършена склуптора, сякаш не Микеланджело, а ангела, движил ръката му е изваял тези форми. Дългата й коса ме побъркваше. Част от нея беше се озовала небрежно върху лицето ми и това ме накара да се обърна към всички висши сили, в които вярвах или не вярвах, от които по-рано се бях отрекъл, в които по-късно щях да вярвам, с молба, когато някога се случи да им предам духа си, нека преди това тези коси отново да ме докоснат. Дали тогава тази моя искрена молба, бе чута или просто остана да виси в нищото…незнам…Знам само, че и сега, доста време след тези събития, ако някой ме попита: “ Какво би дал, за да върнеш тази вечер?”, веднага бих отговорил: ” Всичко!”
Тя беше там и аз бях с нея…Време, пространство, събитие, следствие от други събития, реалност, поглед над нещата, валс на забравата и опиянението, трепет от докосването, бял лебед отлита на юг, пукащи дърва в стари печки, станали на жар, топящи се кристали по стъклата на прозорци, а устните с дъх на мандарина…
Но не, моля ви, не ме разбирайте погрешно. Любовта не означава тотално побъркване и себеотрицание, не става дума толкова и за интимната близост. Това е … как да го нарека … отдаденост. Когато егоиста в теб реши, че вече не само твоята особа е най-важна за света, когато реши да се свали от пиадестала на себелюбието и положи себе си пред нозете на другиго, тогава мога смело да твърдя, че си познал любовта.
Мисълта за човека до теб не ти дава покой, ставаш от леглото, вървиш по улици, чакаш на светофари, погледът е блудкав, няма фокус, слизаш по стълби, возиш се на метрото, блъскаш се в непознати, харчиш дребни стотинки за ненужни неща, оглеждаш се непринудено и накрая отново се озоваваш пак от там, от където си тръгнал … Твърде просто и чесно да си призная безинтересно. Но така е само за хората от страни, за тези които не са познавали това чувство или отдавна са се отрекли от него, тези ,за които безизразния поглед е застанал завинаги на лицата им, тези , които броят състоянието си ежедневно и се зъбят като вълци, когато трябва да приберат още и още… Странно как ли са отцеляли до сега без любов? А повярвайте ми, че те са мнозинство – маса бездушни параноици, потопени в обилно количество суета, ходещи сенки, сляли се напълно с безличния пейзаж…
Любов – твърде съм малък и нищожен, за да се опитвам да обясня необяснимото. Достатъчно ми е само, че съм я изпитвал и спокойно мога да умра, спомнящ си за най-прекрасното, но и най-пагубното чувство на този свят…
Тялото потъваше всред море от изкуствени цветя, носеше се като подето от нощен бриз над смирените души, съхнещи от монотонната инерция на жалкото си подобие на живот, връхлиташе като буря, давеше се всред мечти, поглъщаше всяка форма на изкривена красота…
Любов - това чувство, което всички поети са опитвали да обяснят, да кажат колко красиво е то – една непреходна красота, погубване на духа и тялото, придаващо смисъл на бесмисленото, на празнотата.
Пламъкът застрашително се издига все по-нависоко, заплашващ да изпепели всичко, до което се докосне. Образът й ме преследваше постоянно. Гледаше ме, докосваше ме, шептеше нежни думи. Високият водопад от чувства обливаше цялата ми същност, къпеше тялото ми, галеше настръхналата ми кожа. Един друг човек в мен ме наблюдаваше и се чудеше на лудостта ми. Празните приказки на хората нямаха никакво значение – просто думи, увиснали в пространството.
Тя беше човекът, на когото исках да кажа всичко, да се изповядам, да се разкрия до най-простата фибра, до деленето на клетката. Плазмата се сливаше с етера и образуваше водовъртеж от емоция. Наметалото, покриващо ме от човешкото безличие имаше нюанс на розово, обувките бяха загубили тежките си подметки и краката ми стъпваха по-леко от всякога. Носех се упоен и зашеметен по улиците, поздравявах просяците, радвах се на червените светофари, спиращи потоците, хилех се като клуоун пред мазните витрини и приветствах армията влюбени като мен лунатици.
Но.
Ех, едно голямо “Но!”
Но нищо хубаво не продължава вечно… При мен също не стана изключение.
По-късно разбрах, че нейния поглед отправен към мен е означавал интерес, а не чувство. И тогава разбрах,че съм излъган… Излъган от момичето, излъган от хората, излъган от живота. Обичах я силно, а тя ме удари през лицето рязко. Исках да й се отдам изцяло, да руша и да убивам заради нея, но твърде рано останах без крилете, които ми бяха поникнали още щом я видях за първи път. Още когато очите й ме погледнаха, а зачервените й устни ме поздравиха: “Здравей!” – тогава аз пропаднах, загубих себе си и я пожелах…
Повече от всичко на този свят исках да я имам и да бъда до нея. Не ме интересуваха другите, важна беше само Тя. Магията беше направена, а аз бях влюбен.
Когато човек е обзет от това чувство става неадекватен към повечето от събитията, случващи се около него. Готов е да влезе в битка с всеки, който му се противопоставя или заплашва любовта му. Адреналинът се покачва, а големият мускул, изтласкващ кръвта и даващ живот на тялото, става неконтролируем. Освободен и скъсал оковите на бездушието, човек се хвърля с красив пирует в морето от страсти, плува в опиянение, без да осъзнава опасността, че може да потъне безвъзратно в него. Страхът е забравен, важен е само човекът до теб.
Мълчание… загуба на мисли…потапяне в дълбокия всемир на празните понятия, светове, дошли от нищото и отнесени от невидимите течения на времето през бури и катаклизми, през сивите полета на алчността и завистта. През отчаянието…
Не мога да откъсна очи от снимката й. Гледам с навлажнен поглед червеникавите й коси и се потапям в тях. Дочувам нежен шепот в ухото ми – гласът й е тих спомен… Усещам аромата й да ме обсебва и с един бавен и сладникав унес се пренасям назад в дните на нашето щастие. Всичко около мен се беше размазало в някаква странна кривота, звуците се губеха в ниските честоти, а умът ми витаеше в безтегловност, без мисъл – едно голямо празно спокойствие… Лек повей на вятъра и картината се промени. Очите й ме гледаха въпросително, очакващи отговори, но аз не смятах да й ги дам, все още не. Исках да се изцедя напълно, да платя високата цена за това, да бъда с нея. Опитвах се да осъществя контрол над тялото и мисълта си, дерях с нокти бялата си кожа докато ивици кръв не се появиха и прехапвах устни всеки път, когато усещах, че щяха да проговорят. Защо ме беше толкова много страх от думите? Докъде щеше да ме доведе едно откровение?
Когато е до мен – бях щастлив, когато я нямаше плачех, подпрял с длани глава и търсех ефирната й визия в спомените.
Телефонен звън:
“- Ало?” – беше тя.
Разговор…думи…изречения…
“- Кога ще те видя?” – питам.
Не се знае, но няма да е скоро, била заета с работа, а после ангажименти у дома. По дяволите! И аз не седях по цял ден, прегърнат от мързел и гледащ в случайно избрана точка в зле измазана стена! Но въпреки всичко изцеждах и малкото останал ми живец, за да я видя и да съм до нея, да й говоря и да я слушам, да я съзерцавам с часове, без да откъсвам поглед от гъвкавото й тяло, което въпреки умората подскача и се суети около мен, сяда в скута ми, става и пак се понася с грациозна походка из стаята. Опиянявах се от движенията й. Грация на дива антилопа, поглед на жрица от амазонската джунгла, пронизващ, изпепеляващ, поставящ в клетка сърцето, слагащ окови на разума, убиващ Аз-ът поглед.
Снегът бавно започна да се трупа по перваза, а аз седях до телефона в очакване. Вечност или две…накрая съм заспал. Сънувах странни неща. Бях страничен наблюдател на пътуването ми по пътища, водещи ме през зелени гори, влакова линия, разделяща пустинята от обетованата земя, грохот на падаща водна маса, заляла дълги километри плажна ивица, бягащи хора, изпаднали в дива паника, удавени тела, изхвърлени по покривите на високи хотели. Хаос и разрушение. Плаващ безпорядък и потъващи предмети, доскоро обичани от някой, който вече го няма. Стари фотографии, запечатали за поколенията образите на усмихнати семейства, сега се превръщаха в храна за водните обитатели.
Виковете скоро замлъкнаха. Духовете се отделиха от телата и се понесоха през нематериалното пространство.
Но аз не ги последвах.
Оставих се да бъда пренесен на друго място – красиво и зелено. Цветовете тук се натрапваха и размиваха картината, но визията в сънищата нямаше никакво значение, важно беше усещането.
А аз отново летях.
Пикирах като лястовица на сантиметри от земята и пак се издигах нагоре. Реех се като кондор с взор, отправен надолу, стремящ се да обхване всеки детайл от миниатюрните предмети, разхвърляни по цялата земна твърд. От време на време кацах по високите сгради и си мислех: “ Ами ако следващия пък скоча и не полетя?”
Но какво представлява съня? Поглед в бъдещето, спомени от миналото, дълбоко скрити в таен и прашен ъгъл на съзнанието желания, неизказани никога мисли и страхове? Там ли се проявяваше тъмната ни страна? Сънувал съм,че убивам хора с меч и че са ме убивали с меч. В съня ми тези хора са мои врагове, но каква може да бъде тук символиката. Тези сънища искаха ли да ми кажат нещо? Или са просто неразгадана загадка, недостатъчно познаване същността на подсъзнанието, поне необяснимо с методите на физиката и химията, изследвания без резултат и само половинчати хипотези. Важни ли бяха за часовете, в които сме будни, насочват ли ни или само още повече ни объркват. Често ми се е случвало да не искам да се събудя. Личността, в която се бях превърнал беше победител, а възможностите ми бяха над човешките.
Та кой би поискал да се откаже от всичко това. Не се ли стремяхме цял живот да надминем себе си, да бъдем недосегаеми, власт и царска роба, короната на величието, а защо не и безмъртие. Понятия, измислени от мечтатели-фантасти, овековечени в дебели и прашни книги, прожектирани на бялото платно, а стадото от заблудени пълнят недоразвитите си мозъци с измама и само се оковава с ръждясалите вериги на лъжата, измъчват се сами, подобно на мазохист, режещ тялото си бавно, на малки парчета, за да може болката да продължава повече. И в резултат на всичко това, тези нереални желания се превръщат в наша фикс идея, в наши сънища. А това води единствено до по-голяма мъка и страдание. Но на кой му пука, явно хората ако не страдат, не са щастливи – егати парадокса! Те имат нужда от страдание, който се опитва да избяга от него, постепенно загубва себе си и полудява. Затова лудите са най-щастливи. Може би така сме устроени. Свтът, такъв, какъвто е сега сме го създали ние, никой не ни го е поднесъл на тепсия и казал: “ Така ще живеете!” Всеки индивид, ходещ по тази земя е допринесъл с нещо за собственото си нещастие, разбира се донякъде и за щастието си. Нещата са по-прости, отколкото изглеждат или някой се опитва да ни ги представи. Някой, стоящ в тъмното и опитващ се да имитира Господ. Някой, който иска “ Така да живеем!” и съвсем скоро да ни превърне, като в един фантастичен филм – в най-обикновени батерии. Поне докато съм жив аз няма да се предам. А другите… другите не ме интересуват!
Но ето, че отново се отплеснах. За момичето ставаше дума… Да…момичето… може би читателят не рядко се е запитвал, защо не споменавам името му. Преценил съм, че така е по-добре. Важното за мен е, че от всеки абзац, от всеки ред написан за Нея, аз знам за кого се отнася, всичко друго е прах и алкохолни изпарения…
Зловещи сенки обикаляха наоколо и ме търсеха. Без лица, без плът, с дихание идващо от дълбините и казващи без думи, че искат да ме вземат със себе си. Отчаяние, примесено с болка. Тъжни чувства, скърбящи хора, мъртви, гниещи листа… Чувствата ги няма, липства радостта, сълзи, покриващи изкривено лице, нокти, дерящи пръстта, безчувствени пръсти към допир на кожа, плахи, невиждащи очи, а времето… времето няма значение. Плочата е пусната, танците всеки момент ще започнат…
Бях сломен. Не знаех къде съм и търсех смисъла на това да съществувам.
Повече не ми се обади, не искаше и да чуе за мен. За нея се бях превърнал в едно изживяване, в един хубав спомен. Сега следващия беше наред. А може би е имало “предишен”, върнал се неочаквано в живота й и тя му се е хвърлила в краката и му се е отдала изцяло, говореща, че съжалява и че ще го обича вечно. А аз потъвам в забрава, сякаш съм предмет, продукт с изтекъл срок на годност, захвърлен в първото изпречило се кошче за буклук и предаден на бунището от разбити чувства, седящ там в неразбиране и ридаещ тихо, незабележим за останалите, които бяха щастливи.
Пагубност и отчаяние – това изпитвах в момента.
Ставах сутрин и зе запътвах за работа по навик. Инерцията отново ме направляваше и аз неусетно се пуснах по нея, но вече безчувсвен. Като лунатик вършех всичко по заповед, без да влагам каквото и да е чувство от моя страна. Безразличие към всичко. Дълги нощи в размисли и безкрайни дни в монотонност. Слях се с останалите роботи и си вършех работата без да задавам въпроси. Проявявах интерес толкова, колкото да не ме изхвърлят и говорех само, когато ме попитаха. Приятелите не подозираха, прикривах се умело. Бях сложил отдавна захвърлената под леглото ми маска на обикновен човек и животът ми тръгна към онази пагубност, от която винаги съм се пазил и опитвал да избегна всячески. Но ударът за мен бе твърде голям.
“ Остани до мен като приятел.”
И до ден днешен не мога да си обясня тези думи. Благодаря, това не е за мен.
Изоставен от всички. А причината не била в мен. Хм… къде ли е тогава? Може би другите са проблемни, искащи твърде много неща, неща които не мога да им дам или се страхуват от себе си, от прекалено силното желание за близост – отчаяна нужда от присъствие, мека сивота на диалога, плашещо откровение и интимност, обвита в сапфир, блестящ на прекалено ярка светлина.
Другите и техните проблеми. Нещата, които не знаем за тях, които са страшни и пагубни, способни да заличат любовта от лицето на земята, които изказани на глас, разкрити и споделени, ще превърнат човекът пред теб в малодушен, слаб и избледняващ, с цветове, губещи се в думите му, в жестоките самопризнания – откровението на човека, когото обичаш. Тайни, потънали в прах, недокоснати от никого. Кой съм аз, че да облея с дихание този прах и да видя истината, ще бъда ли пак същия влюбен младеж, пеещ пред портата на любимата си или ще се превърна в хищник, желаещ да убива истинските неща, не приемащ дадеността, поднесена му след безкраен монолог.

* * *

Раздвоение… нерешителност… поглед назад във времето и носталгия по нещо изгубено отдавна.
На моменти аз съм ангел, носещ светлина и полагащ длан върху лицето й, вдъхващ вяра и даряващ с любов, след малко се превръщам в дявол, искащ единствено и само свежа плът. Не мога да разбера. Не знам и вече съм твърде уморен, за да проумявам женската психика. Не мога да играя тази игра. Колкото ме е страх да не загубя, толкова ме е страх и да не спечеля.
Загуба, но на какво? А печеливши със сигурност няма да има, защото ще остане подозрението, недоверието и плахте целувки, докосващи неусетно воала на съмнението.
Ако кажеш: “ Да!” – печелиш ме завинаги. Ако кажеш: “ Не!” – губиш ме завинаги.
Посадих цвете, а то увяхна. Без причина. Беше лилава теменужка, носеща настроение, свежест, ново начало и стремеж към по-добро. Поливах я, говорех й, радвах й се, но тя увяхна. Не ме предупеди, просто положи стебло върху сухата пръст и остави листата й да загубят безвъзратно зеления си цвят, а росата я нямаше отдавна…
И никога повече аз нямаше да я целувам, докосвам, галя по червеникавата й, ухаеща на свежест коса, по нежната кожа, облякла това съвършено създание. Никога повече нямаше да я гледам в големите й, често уморени очи. И никога повече нямаше да й говоря нежни думи, пълни с любов и да я слушам, как ми шепти с мекия си тънък глас, никога повече аз нямаше да заспивам до нея уморен, но изпълнен с наслада. И никога повече нямаше да приема, че си е отишла завинаги…
Тялото линееше сред море от теменужки. Мръсни ръце докосваха лилавото кадифе и се отдръпваха веднага щом то почернееше. Пръстта чакаше в абстиненция мъртвите листа. На жертвения камък млад момък крещеше от болка, която скоро престан да чувства. Кръвта задоволи глада на няколко милиона комара, а последното дихание се изгуби всред безброй молекули въглероден двуокис и азотни пари. Не е нужно да си спомняте за него, та вие не го познавахте…
А сега искам да слушам музика…