автор: kateive

Щастие, какво си ти,
една невзрачна дума във безкрая
каква наслада носиш ти
на твоите криле, не зная!

Не те познавам, ала чувствам
твойта липса в тъжния живот,
не можеш ли и мен да пуснеш
да полетя на твоя небосвод?

Представям си те като светлина,
която ме дарява със наслада
и ми повага да дървя без страх,
заслепявайки очите като клада.

Представям си те като огън буен,
горящ със синьо-жълта светлина
и в твоите обятия забулен
се стопля всеки скитник без душа.

От студ умирам, няма те при мен
и мрачен и зловещ е моя ден...
Обятията твои не познавам
и чувствам се самотна на Света
душата си на тебе завещавам -
стопли я, както въглен - пепелта.

Зная, че си ясен път във мрака,
като луна във тъмна, страшна нощ,
като рицар, който вечно чака
на скитник да помогне в труден час.

Представям си те като птица волна,
рееща се в синьото небе.
Могъща, силна, нежна и доволна,
безгрижна като мъничко дете.

Птичката пусни на мойто рамо,
да кацне, да ме съживи
аз никога не ще я пусна, само
ако отново я повикаш ти!...