автор: Wendy

Какъв човек си ти? И как в душата
за миг не трепна пламъче добро?
Намръщен вечно влизаш от вратата.
Намръщен лягаш в старото легло.

Намръщено е даже твойто утро...
Но тръгваш! И започва моят ден.
Кафето кипва, радиото включвам.
Нахлува волно топъл вятър в мен.

Безкраен празник, дълъг като вечност.
И кратък като снежна белота...
Отново идва тягостната вечер.
Ти пак отваряш пътната врата...

И... всичко се повтаря отначало...
Война безславна нервите руши.
Детето ни, отдавна помъдряло,
отровните стрели зад нас троши.