автор: mandir

Съзнанието му отдавна не се замъгляваше от водката. Упоено не усещаше тежестта и безизходицата. Тя си отиде. Тривиално, случвало се е хиляди пъти на хиляди хора. Сигурно всеки в дискотеката беше преживявал това не един път. Защо беше така болезнено? Не си отиде просто един човек или поредната.
Хората преди нея преминаваха през живота му, но обикновено идваха, той ги пускаше да останат известно време, даже се привързваше към някого, но никога дотолкова, че да не може без проблем да не получи вест няколко месеца или изобщо. Някога, сякаш преди векове, пропусна само нея зад тази преграда, която сам си беше поставил, за да може да премине през света на големите като пълноценен човек в собствените си очи. Пропусна я и то за малко. Той употребяваше, броеше, връщаше – емоции, дружба, отношение, до грам. Дали причината беше, че тя даде малко повече без да очаква обратното, че се довери безрезервно на някого, който сам се чувстваше толкова опасен, двуличен и незаслужаващ доверие...
Барманът без да пита донесе още една водка и нова купа лед. От басовите усилватели българската имитация на турски кючек доби звучене на еничарски марш. Побългарените маанета приемаха в отнесения му мозък формата на древни фригийски танци. Дали там беше истината, на воините, които пленяват и употребяват троянските жени. Девойките изглеждаха доста по-умни от тромаво подскачащите покорители. Права беше старата вещица Акага – “мъжът влиза в жената като победител, а излиза победен.” Негова фикс идея беше никога да не капитулира безусловно. Когато увисна самотен на мястото, което искаше, реши да предложи малкото си завоевание първо на нея, тя заслужаваше повече от всички останали. Не разбираше света й, не се заблуждаваше, че ще го разбере изведнъж или даже за една година. Искаше я до себе си, беше си изтръгнал личното щастие от света, но само по себе си то не му трябваше – просто толкова водка не можеше да се изпие – ала и на света нямаше да го върне. Беше се променила в сравнение с наивното й време наистина, беше изстрадала шока от света по свой си начин, който той не харесваше, но все пак беше много повече, отколкото някоя би могла да бъде. Присъствието й го успокояваше, упояваше го, но и му липсваше.
Не я ревнуваше от света й, просто искаше някой да го допълва ежечасно в областите, в които сам се беше осакатил. Времето е такова, че хората не бързат, а той имаше за отдаване топлината на цял млад живот. Дали избърза, дали проблемите наистина бяха неразрешими? Умората вече беше станала непоносима, а след нея съмненията поеха пътечките си. Свикнал да решава за кратко време на границата на ресурса, той я притисна, притисна я в своя тежък безкомпромисен стил, притисна я както притискаше сам себе си. И ето сега – следващата чаша бяла смърт.
Времето се разпадна, светът се разпадна. Не остана нищо, което да желае. Живееше живота си по навик, а разглеждаше събитията наоколо с любопитството, дължимо на екзотичните сувенири – интересни сами по себе си, но без никакво отношение към същественото. Друг път към края на Керуак – животът не го интересуваше, но като добър християнин нямаше да си го отнеме, оставяше това на алкохола.