автор: zimed

...Шестгодишните очи, с които гледах мъртвия пейзаж на пустинята виждаха и друго – най-голямата стихия е живота, но също тъй стихия е смъртта...


ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА НЕИЗМИНАТИТЕ ПЪТИЩА


Всеки човек трябва да следва
своята Лична легенда.

П. Куелю

Когато бях малък, ама много малък, пред мен се ширеше един единствен път. Дълго време си стоях и не предприемах нищо, но след месеци, прекарани в тежки размисли и страсти, реших да поема към неизвесността. За всеки случай се завързах с въженце, че да мога да се върна, ако пътят не е за мен, ала едва направих и първата си крачка едни ръце ме хванаха и ме изкараха на светлина. От този ден насетне аз бях обречен на предизвикателства за цял живот.
Дали това съм го приел като проклятие или благословия не помня. Размислите от първата година са ми в мъгла, заради некачествената пластмаса на турския биберон и фалшивата хумана, контрабанден внос от Сръбско.
Но по същество! Нещо важно за темата е случката в пясъчника, когато бях на четири и половина.
Играехме си старите приятели Йохан, Фридрих, Бах и аз и строяхме статуя на Вдъхновението. Изведнъж, в ситния си дъжд песъчинките изписаха прозрение и аз заговорих с мъдростта на вековете:
- Приятели мои, къде сме били през всичките тези години?! Защо сме спали и хъркали грозно в лицето на истината?! Нека спрем сега и да започнем наново, защото истинското предизвикателство не е животът, а животът, който бихме могли да живеем!
Мойте приятели скочиха намига и захванаха своите лопатки. Като едни летци от ВВС, с “вяра, воля, смелост” в сърцата, бомбардирахме основите на нашата статуя и поставихме началото на живот с предизвикателства, като първото, с което се заехме, бе да построим трилентов мост от пясък.
По-късно се сещах за тази си случка, докато тъпчех дюните на Сахара. Личната ми легенда ме водеше към Конго и аз знаех, че пътят ще е труден. Веднъж водачът на кервана ми каза, че човекът е изписан от ръката божия, ала съдбата му се пише с човешка длан и аз се почуствах истински щастлив, че следвам предизвикателствата и никога не се връщам по отъпкания път. Шестгодишните очи, с които гледах мъртвия пейзаж на пустинята виждаха и друго – най-голямата стихия е живота, но също тъй стихия е смъртта. И както обичах живота, така обичах и смъртта.
Стархът е излишна вещ, когато тръгваш на път. Хората са измислили какви ли не уреди и средства, за да откриват опасностите пред себе си. Гледат с бинокли, а понякога надничат и през микроскоп, защото едни от най-големите заплахи са на малко разстояние пред нас. Но това е важно единствено за слабия по дух човек. Друга истина ни води нас силните и тя е следната:
“Като олимпийци бягаме,
с факела в ръка
и не предаваме щафетата на друг,
да може в края,
когато сме обиколили по света,
да напусне огънят дланта,
да го изгаси с дъх смъртта.”
Но тогава бях млад. Позволявах си да се занимавам с отвлечени неща като поезия и бой с тигри в джунглите на Конго. Сега съм в зимата на моя живот и болното ми сърце ще отпразнува за девети и последен път раждането си на тази земя. Макар и кратък, в живота си не съм съжалявал за нищо, защото вървях по пътища, нетъпкани от никой друг.
Дори сега не следвам прокарания път, а газя по дебелината на снега. Студът щипе бузите ми и ме подсеща да ви питам знаете ли какво са всъщност снежинките? Ще ви кажа! Снежинките са всъщност надежди и желания, умрели преди векове от време в телата на човешките си господари. И сега, когато по вселенските закони са се завърнали отново на земята, те си търсят подходящото лице да кацнат и за този път да бъдат.
Не превръщайте мечтите си в снежинки! Поемете по пътищата на неизминатите предизвикателства и ги изживейте!

Zimed