автор: kateive

Когато денят си отиде
и спусне се бавно нощта,
в моите мисли безмилостно идва
пак онази позната тъга.

На вратата ми чука зловеща
аз залоствам, но вмъква се тя
и връхлита ме бясна, зловеща,
раздирайки бавно плътта.

Мракът обгръща ме гола,
посрещам го слаба, сама...
Страхът ме сковава, разголва,
смазва всичките мои сетива.

Тръгвам някъде, връщам се никъде,
изгубила всичко докрай,
плувам в бездната, падам в нищото,
свършва времето - идва безкрай!

И точно в средата на нищото
се изпълвам внезапно с любов,
и точно в мъглата на бездната
в мен проблясва повторен живот.

Мъртва, ставам и прохождам,
връщам се отново тук -
сред живите, реалността и хората
и пак съм жива, на мъката напук!