автор: kateive

Не знаех аз какво е да обичаш,
сърцето си на друг да подариш,
но случи се и с мен и като птичка
политнах в небесата устремена.

За него бях готова да умра,
да дишам вместо него бях готова,
ала останах пак с ограбена душа,
сърцето ми напълни той с отрова.

Прощавах му, прощавах до безкрай,
обичах го и сляпа бях тогава,
очи затварях, виждах в него рай,
но райят ми превърна се в поквара.

Забравях всички грешки и обичах,
обичах, любех, мразех, пак обичах...
В сърцето ми дълбоко вътре беше,
за мен едничка радост, всичко беше!

Така година мина, после две
с откраднатото щастие живеех,
в очите му аз бях едно дете,
а искаше със мене да живее.

Мечтаех аз, летях високо,
реех се в безоблачно небе,
надеждите ми бяха тъй дълбоки -
вярвах, че до мене той ще е.

Как се лъжех, Боже, как му вяхвах
истината не прозрях,
сърцето си за него пак отварях,
а всъщност вършела съм грях след грях!