автор: sradev

"Огън, огън виждам." каза бабата.

Наистина нещо е станало с нея -
не им пере, не им готви,
седи на столчето и си
припомня дядото.
Ще да е полудяла, казах си синовете
и я потириха към болницата.

В болницата - съседка й
също беше сама, отдавна.
Но тя си я беше избрала -
без деца, с мъже като ръкавички.
А и всичките мъже в живота си
беше преживяла отдавна.

Бабата трудно намираше
общи думи със съседката.
Бяха в един град живели,
но в различни светове.
В едни и същи дворци
и бараки влизали,
но по различно време.

От веме на време
идваше снахата,
онази нещяната.
От време на време
идваха до съседката.
Онези, които после ще кажат
"На смъртното си легло тя ми рече..."

Бабата престана да говори
със синовете си.
Те престанаха да я чуват.
Снахата си говореше
със съседката.
Бабата не я чуваше.
Само дядото отдалеч
я викаше при себе си.