автор: olik

Всеки има свои мисли за живота и смъртта, за любовта, за раздялата... За нощта. За магията. За нералното. За недостижимото. За необяснимото. За лудостта. За пътя преди и след.
- Мъртва ли съм? - попита Синеоката.
- Да, да, няма грешка... Голяма доза приспивателни... моментално... - отсече Гостенката в черно.
- Значи това там... съм аз? - Синеоката посочи неподвижното тяло в ъгъла, над което се бяха надвесели мъж и жена.
- Да, но стига приказки! Времето е ценно! Взимаш един куфар, ей-там в ъгъла, хващаш ми ръката и тръгваме!
- Куфар?! За какво ми е? Нали отивам...ТАМ...
- Е и?
- Ами, мислих си че ТАМ нищо не ми трябва.
- Стари приказки! ТАМ и ТУК си е същото. При това първо отиваме на Гарата. Нещо като разпределител за души: едни - насам, други - натам. Затова си вземи куфар - като всеки нормален пътник!
***
- Добре, а сега какво?
- Излизаме.
Гостенката в черно отвори прозореца.
- Страх ли те е? - очите й станаха отровно жълти.
- Трябва ли да ме е страх? - Синеоката разтревожено погледна към небостъргачите.
- Не знам. Просто да тръгваме.
Синеоката вкопчи треперещата си ръка в тази на Гостенката. Двете полетяха.
- Мога ли да падна? - извика Синеоката.
- В никакъв случай! - Гостенката в черно извърна глава към момичето - Харесва ли ти?
Синеоката кимна.
- Звездите и вятъра са много опияняващи! Внимавай да не се блъснеш в нещо! - Гостенката си сложи качулката на главата. - Сега влизаме в дъжда. Може да се намокриш, но след това е Гарата, така че се налага да минем.
Синеоката затвори очи.
***
Всичко беше като на истинска гара: пуст коловоз, релси, прах. На единствената пейка седяха плътно един до друг трима младежи. В дъното имаше малко гише с мъничко прозорче, където възрастна жена с розови очила продаваше билети.
- Как я намираш? - попита Гостенката в черно, обръщайки се към Синеоката.
- Кое?
- Гарата.
- Като всяка друга гара. Нищо особено.
- Права си. - Гостенката направи пауза - Много е занамарена, не мислиш ли?
- Мрачна.
- Прашна.
- Безлюдна.
- Страх ли те е, Синеочка?
- Защо няма много... хора...души?
- Заради деня. Сезона. Разбираш ли, сега не стават много самоубийства.
- А това гара за самоубийщи ли е?
- Може да се каже. Всъщност тук идват тези, които не са умрели преди срока си. Но не от чужда ръка.
- А убитите...те къде са?
- Не ти трябва да знаеш. Много си малка.
- Защо ми говориш така?
- Не искам да пострадаш.
- А тук нямаше ли да съм като прашинка - лека, въздушна?
- Ха, пълни глупости! Прашинките са за уморените!
- А аз каква съм?
- Ти си Пътница за Влак №8.
- Какъв е този влак?
- Защо си толкова любопитна? Ще дойде, ще разбереш.
- Нали искаш да не пострадам...
- Да. Затова мисли за какво ме питаш!
Синеоката седна върху куфара си.
- Дълго ли ще чакам за този влак?
- До полунощ.
- Тук има ли време?
- Разбира се! Престани да вярваш на приказките за вълшебни градини и вечна младост. Тук си още между реалността и фантазията. Спирка. После продължаваш напред. Докато не се присъедениш към ангелите...или демоните.
- Страх ме е! какво съм?
- Душа без тяло, но с форма, ако искаш научно определение. Иначе си си ти.
- Редно ли е да ми е студено? Или да съм гладна?
- Значи още мислиш като тяло.
Гостенката в черно си запали цигара.
- Всъщност...искаш ли сандвич?
Синеоката кимна утвърдително.

(продължение следва)