автор: viktoria_bl

Разгръщането на страници събуди героичния Х. от христоматийна дрямка, в която му струваше следобедното време около 40 стотинки заедно с бутилката за бира или за идейния замисъл на стъклото.
Не научи дали държи бутилката в ръце по-добре или съдържанието на книгата, която четеше, се прелистваше с еднократен, хлъзгав интерес, слънчев и ослепително пронизващ, излагащ го съкрушително, повече уязвимо на привечерната светлина. Нямаше да прави нищо, разбира се, че обичайният август приключваше на червено – безплатен червен облак, закърпващ го безсмислено в правостоящото безделие на собствения му портрет, на който в цял ръст, очевидно, също нищо не правеше и изглеждаше отегчен в залостеното безмълвие на поведение – капан за чуждото време на художника. С бай Ильо си пиеше ракията, когато не го рисуваше. Имаше много рисунки от него в нестандартни пияни цветове от колекционерската логика на някаква измислица за лица и предмети, сякаш цветовете бяха не по местата. С неестествено червени прилагателни или охрави наречия лицевите чернови на художника правеха впечатление за неясни изражения и изказвания. Любимата рисунка на Х. държеше реч в мораво и кафяво в безапелационното пространство на бял картон. Пред рисунките бай Ильо се преструваше мъгливо и зимно в изкуството в чест на непроявената и пропъдена фигуративност от ненарисуваните картини в смисъл на техните екзистнециални простори и богатства.
“Балконът в отдих дъхаше в небето. Бельото в кълцана строфа подреди стих на простора. Белият чаршаф е балада, ухажвана от вятъра” – звучеше привързан глас за стъблото на триножника.
- Боите се приготвят на Балкона – каза бай Ильо, сякаш разговаряше с чаршафа, но той го чу добре и премълча един облак на око. Никога няма да разбере защо боите се приготвят на Балкона и изсъхналият шал ще размята лукаво опашка, дяволито ще оцветява или преоблича вечерта. С четка боядисаха Балкона в незначително бял цвят, защото бай Ильо прибираше утрото /рисуваше обикновено сутрин/ на искрени цветчета и листа в десен за рокля. Рисуването на платове проявяваше характера на персона и не веднъж Ильо беше казвал, че рисува портрет, а картината надничаше през решетка на затворническо рае за панталон. Никой не беше виждал портретите на художника. Той също не вярваше дали ги е виждал или е гледал да повярва в себе си. Но всички знаеха, че Ильо е главен художник във фабриката за платове, че новата поръчка е специално за пътуващия театър, отседнал в градчето малко преди вечерята на кмета.
- Бонбоните са от съседа – каза Ильо.
- Също и ликьорът! – предупреди небрежно същият Ильо, но вече във вечерната униформа на нощта със закъснелите ръкави и ловките похвати на един от онези регулировчици на времето – стенен часовник в прахоляк и паяжини. Един паяк достоверно живееше в ъгъл от времето. Но времето спря и той остана протеже. По-късно стенният часовник изнасяше на раменете на двете стрелки заблудилия се дъх – поверие за дух, за който свидетелствуваше упълномощаващ етикет. Марката ликьор – има ли значение? Нали и двамата не бяха виждали небе на точки – имитираше многоточие сервитьорската памет на нощта.
- Понякога, когато рисувам – каза Ильо, - имам чувството за система. Боите на доверието изиграха вчерашната роля.
- Беше същата като днешната. Да не вземеш да повярваш в бонбоните на съседката. Не са истински. И освен това са кисели.
- Нямаше да я рисувам в роклята на точки, но тя настояваше до сутринта.
- И тогава я видя!
- Напротив, на сутринта я изгубих от поглед и започнах да я рисувам по спомен. Забрави си бонбоните.
- Сигурен ли си в бонбоните и?
- Разбира се, че съм сигурен да остана насаме с ликьора и бонбоните. Но винаги е тази болка! Ти имаш ли си болка?
- Никога не съм боледувал. Само съм се преструвал – каза повече героично, отколкото артистично. – Чуваш ли пресата на домоуправителя работи.
Ильо никога не повярва на онази история, с която беше измислена тишината. Нямаше да повярва, че домоуправителят- електротехник според наследствената обремененост на семейството си е изобретил мисълта, която в този момент работеше като преса. Дори и Ильо повярва, че мисълта му е сглобена от букви, а по това време за бонбони и ликьор се разглобява с четливи, преместващи съдържанието на пустословието – бедна с екзистенциалната си мебелировка стая, изречения.В действителност домоуправителят имаше мечта – да прави секс, и реши да узакони мечтата по бързия начин. Без предварителна подготовка трябваше на всяка цена да се ожени и да има много деца. И защото беше домоуправител, единственото изискване към булката беше да има апартамент, в който той да управлява както му е в реда на законен баща на деца с право да упражнява секс върху жената. Тази своя мечта той ревностно защитаваше с оправданието за егоизма на всички булки, които си свалиха гащите пред олтара заради него и предпочетоха добре платената професия – проституция. Ильо от всичко най-много се отвращаваше от посредствената манипулация с тишината, родом в жилището му. Бяха на една и съща възраст – той и тишината, любезна, нежна, обичлива. Бяха родени да живеят заедно. Той, Ильо беше неин кавалер и я произнасяше кадифено, с памучен акцент. Желаеше я привечер и настояваше за нея в умората и пред каузата на употребения вече слънчев анус на електротехника, чиято преса за мисли по това време не работеше, но вместо нея работеше телевизорът. Веднъж, и още веднъж … Електротехникът се оправда, че не вдига шум, а гледа телевизия. Ильо повярва, че домоуправителят няма преса за мисли, а гледа през цялото си осветително време телевизия. На Рождество Христово домоуправителят се напи и прочете програмата за телевизия. Читателският му интерес приключи, когато Ильо също се напи и асоциира светлина – програма за телевизия – компютърна програма и други лоши неща в живота, съседски на този на електротехник – домоуправител. Болестта му напредваше с времето: всяка сутрин се събуждаше самостоятелен и болен, а меката мечта за тишина го проследяваше до прозореца.

Веднъж огънят в камината изпърха с крилата на книга, която двамата с Ильо четяха. Той и Ильо – дали бяха наистина приятели, когато ставаше дума за болката. Думата за болка беше версия или аверсия в живота на Ильо. Композираше се естествено с междуметия в тишината – собственост на Ильо и негова също,разпределена, неподредена и разтревожена от пустия смисъл на Луната, който я приготвяше. Но разбира се, че всички си спомнят за госпожа Колет. Неподражаемата госпожа Колет се разхожда и тази сутрин из парка. Всички виждат разгърдения и пеньоар на цветчета. Вчера градинарят поля розите и пак ставаше дума за болката на Ильо. Защото богатството на съпруга на госпожа Колет проблематизираха утрото му. Ако не събере пари за парфюма и: есента грозно надвисна миналия петък над бряста в градината и полата до коляно на госпожа Колет изтърва едно прежълтяло листо на поляната. И токчетата, които изкълваха хляба на врабците… Госпожа Колет имаше сезонни прищевки. Но разбира се, че щом госпожа Колет е уморена привечер / Ильо харесваше уморената и коса по това време/, може да си тръгне: Ильо пъдеше ежедневието на Колет от ателието си, но новият пейзаж беше невъзмутимо готов на триножника. Утре госпожата ще бъде с нов тоалет. Ильо е заинтригуван от оттеглянето и и кенарената му риза с неупражнена алитерация предава сумрака на вечерта в консонантната коруба, с която лази в живота към по-добро.
Когато госпожа Колет си тръгна, истината, изтървана, редактирана в тъмен цвят и в спортния екип на недоизгледан сериал пред телевизора – концепция за вечерята на електротехника, който се хранеше под заплахата да бъде изгълтан в навечерието и, съвсем истинско и почтено, сгащи ателието на Ильо неподготвено. Ильо почувствува унижението да се живее в реалния смисъл на нещата: маса, стол, бутилка, две чаши, триножник, бои и четки и банален катастрон да се рисува, все още домашен, опитомен, уволнен от мургава ръководителка на този тъмен час. Ако Жак Дерида съчини писмеността им… Картинният разказ се ползваше с авторитета на неплатонична, телесна азбука и без необходимостта от физиотерапевт. Ильо си наля чаша коняк и бързо я изпи. Същият жест конструира още веднъж механично тялото му. Истината за тъмно го дразнеше по-малко от светлината на електрическата крушка. Знаеше добре, че няма да изтърпи унижението на светлината: беше правил няколко опита за самоубийство на светло. Искаше да унижи електротехника – домоуправител по това време на скучния цвят на изкуствената светлина и да го накара да преживее болката от катастрофиралото въображение. Съзнаваше, че той винаги е живял единствено в реалността и фактът – пункт на реализираната светлина привечер преквалифицираше Ильовото изкуство от лъжи, измислици, метафори и цветове по ръба на покрива. Той, другият, чуждият не би усетил никога болката и нещастието от отбитата книга с неразгърнати страници, изоставена в момента, когато е създадена единствено за любов.
Ильо отдавна не плаща сметката за тока и живее без електричество.
- Електричеството интерпретира картините ми – каза му Ильо веднъж еднозначно, сякаш започваше живота си меродавно, преди писмеността, още преди азбучното тяло на предметите. В действителност Ильо мечтаеше единствено за самоубийство в случай, че обвинят електрическата светлина. Но дори и тогава – знаеше той –никой няма да почувствува унижението от истината и болката от пренебрежението на художествената измислица. Наля трета чаша, сякаш ще преговаря писмеността на тялото си.

Ильо много пъти беше рисувал думите в речника по азбучен ред. Беше лесно да намери форма на съществителните, по-трудно да се оцветят прилагателните и непреднамерено да се скицира дефиницията на наречията. Рисунките на съществителните представяха стабилни знаци – ресурси, изчерпващи фона, деклариращ светлосянка и изговарящ фонетично оформен, сгъваем в цветовете си предмет, прилагателните – в газообразното състояние на битовността и душевността играеха в порядъка на кръстословица атрибутивната си роля преди паузата – наречие. Ильо обичаше най-много наречията – агрегатни състояния на духа, в който нищо не се прави, когато вместо него диша жадно, стъклено гърло. И той беше забравен край брега в речниковото значение на мираж или беше рисунката, която в тъмното десемантизира отминалия ден. Вече не обмисляше масата, стола, хляба. Дрехите му – влажни от бои, го доизмисляха в крехката екзистенция или в неплатеното електрическо осветление. Прането му упражняваше краснопис на Балкона. Ильо никога не беше имал тефтер, за да протоколира церемонията на езика по време на бал. Цял живот участваше в този бал – битието на ненужен тефтер край дефинираното му тяло от принадлежности и бельо. Веднъж, когато парата в супника го назовава, диференцира нищото с черни ивици боя на бял фон, означаван и означаващ в този крехък миг от системата за стая. Имаше само стол. Никога през живота си не беше имал повече от един стол. И този стол беше поставен тук, в живота неслучайно, почти инфекциозно. Той беше неучтива форма – инфинитив на глагол, и всеки можеше да седне в него. Но Ильо няма да позволи да му отнемат стола. Той е болен от дълго време и правото да притежава собствен стол не изисква конфискация или привилегия да забравя.
- Но ти ме навестяваш много често – каза му на Ильо веднъж, докато седеше в стола му, без да помръдне дори, сякаш беше непривично приложение към историята за стол и стая,в която имало едно време …Провесена бесилка на часовник! И ако ритнат столчето под краката ти / столчето беше опора в живота/, часовникът е закачен точно над главата му. Ильо се страхува по-малко за стола, отколкото от часовника си.
- Но ти добре праразказваш историята на моя стол – каза му още веднъж Ильо, и той знаеше, че никога няма да запомни историята по бездействие такава, каквато обикновено се разказва по тия места, забравили господарите си –онези притежатели на пространства, които се установяват в удобното разположение на живота да не се знае нещо много важно. Не беше сигурен колко и защо е важно, защото Ильо засега нямаше да му каже. И ако той чуе гласа му, докато задава въпроса си… Ильо винаги се е опитвал да извика при себе си по-бързо нощта, защото тя ги износва като незакърпени чорапи. Ако произнесе ясно думата телефон, ще му се обадят по телефона, но той няма да вдигне слушалката,защото знае, че никой не ще го потърси, и защото телефонът звъни метафорично, сякаш говори езика на канарче от клетка. На Ильо му е много трудно да направи разлика между канарче в клетката на телефон. Някой му показа канарчето, после телефона, но в тъмното той го взе за никой. И освен това смисълът на битието е метафора – каза му Ильо, без да обръща внимание на някой, който искаше да се свърже с него по телефон. А смисълът на бита … - искаше му се да попита Ильо какъв е смисълът на бита, но Ильо не го чу даже по телефона и изостави смисъла на бита край телефона, край супника с евтината пара за вечеря и други замислени в себе си предмети. В тъмното ясно дочу гласа, с който мълчеше Хайдегер.
- Хайдегер няма да дойде за вечеря – си каза Ильо и той добре чу от Ильо, че Хайдегер няма да дойде за вечеря. Евтината светлина в дома на електротехника потвърди с механично поддържаща роля и двукратно превключване на сетива - родом из електротехниката, че Хайдегер няма да дойде за вечеря, което доставяше известно самодоволство в семейството с платено електричество до края на живота, съседски на този на Ильо, и тогава същият Ильо реши да пътува. Ако отсъствува няколко дена от стола. Тогава ще пътува! Но ще слезе на първата спирка. Искаше да попита Ильо нещо много важно, неестествено дори по това време – изкуствена лилия или разгърдена страница от записките, по които Ильо ще пътува във времето, прекосено с автобуса – самозванец в битието на Ильо или не, в неговото симетрично, но от другата страна за простор – трибуна за свежия дъх на още неродено пране.
Ильо не държи на ценностите. Най-ценната вещ в неговия словообразуван дом от светлината е столът – вещ без местоимение в антонимния случай за свят на контрастни сенки. В действителността на Ильо той не ще бъде, когато се пътува, защото съществува само в стол.
През разкрепостената фонема ще ни прогонят от нашия дом – му каза веднъж Ильо, - и той се сви в шушляка, който произнасяше в съвършената акустика на свободното им време една дума. Ильо никога през живота си не е бил сигурен за значението и във външния свят, необезкостен, с една костилка в планетата земя. Особено много държеше на тази костилка и я пазеше в зеницата на душата си. Защото неговият уют е в череша с костилка – говореше му, за да той да довери образа си на тъмната стая, която оглозгваше лицето му от едра червендалеста буза – убежище за крехката, открехваща мисълта му усмивка. Беше уязвим пред съмнението, че светът ще изплюе тяхната съвършена думана костилка сред апокалиптичен трошляк, продаден за старо желязо. А ако разхвърлят на улицата дума на дребни монети, а тя пееше някога в огнището на сопрановата камина! Той знае, че Ильо е грамотен, но предпочита да го рисува. Освен това прочитът на тяхната книга е несъвършен и преструвка. Ильо не чете, но и без това се старае. Той през цялото тъмно време измисля буква по буква промъкналата се и закрепена с кламер изрезка на човече от вестник. Вестникът е политически ежедневник без права във времето. А думата му е хубава и вълнена, изплетена от сетивата на кожен калъф, в който Ильо прибира самочувствието на далекогледството и зрението на нощта си.
- Ние не виждаме, когато нас ни наблюдават – казваше му гордо, сякаш зад вратата на стаята се е приютило въображението в потвърдената нощ, а те живеят с привилегията да гостуват последователно в телеграфиран синтаксис. Ето, подават си бутилката един другиму. Никой не забелязва чашата, вмъкната със сплескана змийска муцуна да дъха на изгнил префикс.
- Корицата на книгата засяда – кокал в асансьор, в който Малбранш упълномощава пътуването на Адам към Бог – не чу добре какво се доизказва по дъното на чаша с коняк между Ильо и него. Те бяха добре зачеркнати, не се виждаха, съвсем не се разчитаха изпод правописа на вечерта. Животът им е чернова преди сутрешното слънце да препише светлината, която те не обичат. Ильо харесва подострените си моливи -– кинжали, настройващи самоубийствена китара. Струна дращи в тяхната словесност, а звукът е прибран в топлото тяло на графема. Постройките на писмеността им тук, наоколо са с домошарски нрав, когато Жак Дерида няма да ги посети, дори за вечеря няма да дойде. Никой освен Жак Дерида не може да ги пропъди от този дом. Книгата между тях интериоризира смисъл на живот.
- Ти си заченат от мене – казваше му Ильо и кърмеше погледа си с неукия авторитет на разказващ портрет, една от последните му творби за буквена грешка в недоизказваща се увертюра на хор в мрака или към скупчен лист от партитурата - небето. Искаше да види апостроф на мястото на Луната, но просторът – тази анакруза смутолеви тяхната нощ в погребален марш. Четката беше марширувала много пъти в ръката на Ильо, който кой знае дали щеше да пише книгата на живота си. Анализът е отегчен звезден простор и щипките изкълваха прането отдавна. Вече никой не може да обвини Ильо в езиковедския недъг – мълчалива уста, смучеща боята от четката за рисуване.Цветовете на Ильо се изяждат. Опита се да плати електрическото осветление с туба темперна боя и от електрическото захранване отложиха вечерята за двама. Но Ильо ще продължи да рисува на тъмно. Вече се чувствува като истински герой и книгата, която чете, е ненужна теоретична препратка към живота. Може да я изгори също като този истински герой, който си мисли, че е. Трябва добре да запомни кой е той. Беше научил наизуст морфемата за обучаване в смисъла на обязденото време, което съществуваше за тях двамата, докато си подаваха един другиму чашата с коняк. И ако изхвърлят чашата през прозореца – ненужна препратка към метафизичната градина. Ильо вече отдавна не му говори. Едва ли ще проговори отново – триножникът в стаята разпъна на кръст тяхната дума, с която тъй добре се разбираха до вечерта, но после останаха пак двама в скандала – обеззвучена нощ с извадената костилка на череша. Чашата с коняк гложди паметта на Ильо, запомнил наизуст спестената засега тишина в гардероба.
Ильо има много графики в гардероба. Някога тези графики бяха азбучното му детство, а сега скриват смисъла на дрешника. Карнавалните костюми празнуват неговото тяло – графема, копирана много пъти единосъщна в делника. Сега Ильо съдържа ежедневията си в портретите. Закачени в изложбена зала, те диктуват неговото житие, спряно много пъти от акутния пирон. Портретите му копират едно и също лице. При произнасяне многоточията на очите се образува име. Ильо много пъти е мислел за името, което подарява геометрия на битието. Някаква фигура, бюст, профил изпъват трикотажа на думата за хващане в капан на чорап. И той може да се залови сам самичък в себе си, а житието му ще бъде отбелязано със строгия цитат на портрет. А характерът му е прибран маслен темперамент на червена боя, от която не никне багаж. Наистина ли е безтегловен, нищожен експеримент с делника. Стига толкова за този Ильо. Вече усеща, че може да се прочете след походката му. В тъмнината на кирилица белите стени са строфа, стаята - четиристишие, но Хайдегер го премълча. Неверници! Дори не могат да повярват в умонепостижима постройка. Миризмата на пържени картофи изот дома на електротехника танцува у Ильо, сякаш Ильо няма какво повече да каже. Каквото имаше да се казва, вече е изговорено в дома на електротехника. И Ильо никога не му е говорел, не и на него, той не може да говори въобще, дори и на него. Колко глупаво и унизително е да си помисли, че Ильо ще говори на него, когато уредите за разказване не са у тях, а у съседа електротехник и домоуправител. Там, в чуждата къща има една пушка, която прилича на Ильовия молив и още по-грозно припомня Ильовата четка, заразена с боя за рисуване. С нея се манипулира като електротехник. Дори книгата, която толкова добре служи и съществува между роднини, е чужда, вероятно на електротехника и по-добре нека да бъде на самия Сосюр, защото е твърде възможно тази книга да се е случила в дома на Сосюр, когато е имало течение и вятърът е нахлул през прозореца, за да намери себе си в писмеността. И тази опасна техника, умение на вятъра да завръща себе си в разчорлената фризура на книга. Но тогава заболяването на Ильо е записано в тази книга и се разказва за болестта на човек. Ильо от дълго време не усеща болките в кръста, сякаш е забравил да чете, и се вмъква в уютното стъкло като дух в бутилката. О, колко прозрачна е тази лекота да се бзучи като английска пчела около гърлото на бутилка. Сосюр знае, че е поставил езика на достъпно място, навярно гърло на бутилка, а английската пчела не живее по тия места, вместо да нахлува в книга. Сакън книгата да е ухапана от английската пчела, защото Ильо отдавна не усеща болката в кръста и поглежда инфекциозно на сюжетния си статут с крадена и болна пчела в книжната си памет. Буквалната му мисъл е в смисъл смисъл на телесност да се живее. Хусерл, Сосюр и Лавел също няма да дойдат за вечеря. Извиниха се предварително, нямат подходящо облекло за дискусията. Разбира се, че са виновни. Карнавалните костюми, поръчани от фабриката още не са готови. Портретите му са в гардероба и Ильо никога не се е канел да рисува дрехи по поръчка за фабриката. Освен това английската пчела се оказа пленник в рокля на лале.
- Време е да се преоблече за вечеря – никой не разбра, че няма да вечеря. И ако навън има мъгла, а балдахинът е мъгла. Сутрешната светлина си направи мърляв компромис със слънчевите му очила. Но Ильо го измисли неотдавна и той не може да остане повече тук, където са слънчевите очила. Прекалено украсена е тази светлина, оборудвана и манипулирана от слънчевите очила. Той все не успява да се прочете под цензурата на очила. Какво лошо има в това да си дилетант? Но той дори не е дилетант. Ако е необходимо да остане тук, трябва да бъде някакъв. Нека Ильо да каже какъв да бъде. Но Ильо мълчи, не му говори. И преди не му е проговарял. Само се е договарял нещо със слънчевите очила и толкоз. Ако си сложи слънчевите очила, дали ще бъде още повече замислен. Трябва да настоява и Ильо ще е заинтересуван от слънчевите очила, когато ще е загрижен за него. Дори му се струва, че пак ще изповядва слънчевите права за недоглеждане. Храбал също няма да дойде за вечеря, защото неговите небеса са нехуманни, и никога няма да признае благородническия произход на лакомото пламъче.С короната на парафинова авторка влезе в правото си вечерята на свещ. Ильо е подозрителен : няколко пъти отвори и затвори вратата, сякаш се учеше да чете натъмно. Ако не плати последната кметка за тока, ще му конфискуват книгата. А той е болен и имуществен само на тъмно. И никога няма да разпродаде стопанския живот на непросветената от електричеството стая.Само трябва Ильо да го види и смисълът на христоматийния му живот, изваден от дрямка, е клеймосан с вяла семантика. Няма да му е за първи път стопаджията на залеза да бъде той. Винаги е имал отговорна длъжност, в която да се помести, да се побере целият. Чашата, която държи, изглежда важна в синтагмата тук и той употребява несръчно тази безвкусна дума битие, без да може да го шофира. Ако книгата на масата е съчинена по асфалта на сюжетен път, дали ще му разрешат да пропътува послеписа след камиона, който разсипва вечерта към стопиращия залез. Ильо се засяга, когато казват, че тъмната му стая не е обмислена добре в нощта. Защото беше предвидил всички подробности за обобщения: звездно небе, голяма Луна, недоразгледан анализ на вещи, мебели и други материални неща, рисунки в заключението на дървен гардероб. И това обещание, че някога ще се научат да мълчат по-добре!
Продължават да си подават чашата един другиму. Чашата ги препраща един в друг. “ Има неща, води, образи…” – никой не се обажда скрит в гардероба. Ако ще играят на криеница, по-добре да приберат бутилката. Вече не иска да се крие, а Ильо е похабил у себе си небесния десен на точки – лабиринт без изход. Би било добре да се разделят за малко. Огледалото е система за симетричен авторитет – трудно е да се скриеш в отражението си. В тъмното неговият гланц се люшка като по повърхността на въображаема, изчерпателна локва. Никога не са си представяли мътилката на нощта, записана в огледална локва. Защото отдавна са изгубили неудобството да си представят. Бележникът на масата е на Платон. По погрешка Ильо съхранява собствената си памет в него. Откакто започна да го чете, се смалява според мерките за самотен герой на господин Храбал.
Столът е груб и измачкан. Дали докато седи в него, той означава симптома, с който Ильо е установен в болестта си и много добре мотивиран в мрака. Полазената кувертюра от неспокойствието, помътено в черупката на Ильовата болка /трябваше да я резюмира, докато държеше в скута чашата и погледна замислено/, беше прашна и протъркана. Вмирисаното му мълчание се позоваваше пак на болестта. Прорез в плата / забелязваше се, когато ставаше от стола/ предполагаше състоянието – захвърлен страдателен залог на един от пантофите. Наистина ли имаха какво да разменят помежду си – недопита чаша или друго помагало в съзнанието. Столът беше груб и измачкан още преди да го настанят край чуждата болка: конвулсията, с която мускулестият гербер стажува в синята ваза. Заболяването трябва да е започнало отдавна, още преди Ильо да появи в тъмното. Столът, отново груб и измачкан – употребена уста в мълчанието. Той беше седнал в него, но забеляза,че госпожа Колет си е забравила бижутата, което го подсети за неговото посрещане. Трябваше да се подготви за посещението и остана загледан в звездите. И двамата са загрижени за сутрешния нрав, в който се появява госпожа Колет, сякаш отгатват прогнозата за времето. Никой не разбира достатъчно добре Колет, опърничава и капризна. Вчера я снимаха с фотоарапат – изглеждаше хубава и спокойна. Лъчезарната и усмивка изспускаше светлината на пода. Трябва да проявят снимките в тъмното до сутринта и няма да имат време, за да си спомнят за нея. Никога не е имал мотив, за да седи в изтърканата истина за наречие или в друго скулптурно положение от граматиката, която Ильо е изучил под претекст, че му се живее още един живот. Стол – груб и измачкан! Една недодялана травма преди посещение! Ильо има още една книга, която крие от него. Никой не я е виждал, но всички говорят, че тя разказва за миналото му. Всички граматически правила как да се живее са записани в нея. Ильо отдавна не помни къде е тази книга. Той е забравил да живее по правила. Обикновено седи и очаква с грубите си измачкани очи посещението след госпожа Колет. Когато тя пристига с антуража си, не забелязва новата и есенна дреха, дори не става от мястото си, за да отвори вратата, и без да умее някакъв глагол за движение, забелязва през прозореца походката на вятъра, сръчен в спрежението за 3-то лице единствено число. Днес също няма да прави компания на госпожа Колет, нека врабците я заговарят и пилотират с роклята и на листа.
И ако докажат, че не е имал мотив да седи в онзи изтърбушен стол – мълчанието му оперираше с цитат и събираше смисъла на живота му. Изостави стола си още по-груб и измачкан, сякаш е изтощил батериите на тишината. Всеки, който се появи след него в тази игра на ден и нощ, ще забележи скъсаната и изговорена кувертюра със зееща цепка за произношението на прохождащ плач или замисъл. Вече почти е сигурен, че книгата, която Ильо крие е граматика на чужд език, сякаш Ильо цял живот е очаквал посещение от чужденец и се е готвел за изпит. Но тогава тази нощ за безделие, преглъщано в стол, е правилна и научно изнесена от тъмното пред свидетели. Вероятно поне един от двамата е изучил научните принципи, по които пътуващият театър поставя пиесата си, а Ильо освен това е автор на декорите и костюмите. Представлението се играе всяка вечер. После те очакват госпожа Колет да донесе цветята. Но не всяка нощ у Ильо притежава научна концепция: вчера бурята прегази Луната. Беше изправен, сякаш ще си ходи и никога повече няма да седи, но разбира се, че ще бъде в похабената истина на стола, когато чу гласа на Ильо да му чете:
-“ Науката за произволността на знака, науката за немотивираността на следата, науката за писмеността преди речта и в речта…”
Страхуваше се, че няма да го поканят пак да седне и че премълчаните му мисли отдавна са регистрирани в неудобен стол. Ильо продължи да чете, без да възнамерява да го изпрати до изхода. В тъмното забеляза, че няма очила, липсва светлина и не държи книга в ръце. Христоматийният Х. не вярваше, че Ильо може да чете и продължи да размишлява безгласно.

Книгата на Ильо се разлиства. Думата му е пеперуда, която отлита от него, другия. Ако иска да задържи Ильо у себе си, трябва да улови пеперудата и оня веднага ще си спомни кой е той, неотложен и ангажиран на една крачка от себе си във въображението на чашата. Той също обича да се приготвя във въображението, изиграло лош фокуснически номер на обувката му, тъй като обувката е безвъзвратно проиграна на езика на една пеперуда край запуснатия нрав на шарен чорап. Докато пеперудата пилотира с егоистичен собственически характер в размери: род, число…, той усеща, че импрегнираният похват на дрехата му опрощава беззвучния стил на живот – пъстър. Бялата му риза - все така семпла, непоучена, без да преговаря урок по пилотаж или цветно въодушевление, трябваше ли да е разбягала се насам-натам художествена пеперуда. От дълго време двамата си разменят пеперуда срещу нищо. Толкова са непохватни, когато се заговарят един другиму и пеперуденото нещо прелита ниско, оставяйки ги неразбиращи се. Засега ще помълчат само малко, после ще се доизкажат на един и същ цветен език, безсюжетен в недоизгледан екран, в небе или в недоумяващ поглед – смъртен лист хартия. Ще изгори в печката, каквото и да запишат на хартията, защото тя е само постановка, и още по-лошо командировка по пистите за кацане. Безмилостна безсмислица! Гребенът на Ильо – небрежно оставен, зачерква главоболието на страницата. В слепоочията им хърка хвърковата на шарки повсеместна словесност. Наистина ли нямат какво да си кажат. Но тогава откъде се взе пеперудата. Ще я използват двамата заедно. Наистина ли толкова добре се разбират, когато не си говорят. Сосюр е означил ли добрата дума помежду им в пеперуда? Ще бъде достоверно Йелмслев оттатък склона на езика да се завърне със схематична мрежа за лов на пеперудата. Пеперудата е собственост : той и Ильо предпочитат фалиралия звук, който в смисъла на същата пеперуда е несериозно цветно намигване. Глупаво е да се вземат насериозно. Обещаха си, че ще постоят един срещу друг, без да изчерпват нощта. Двамата са предприели сериозен ангажимент. Трябва да уловят пеперудата в игра на шах. Фигурите не са техни и са обучени в шофьорски правила от граматиката на самия Фердинанд, разбира се, не този, с който започва войната на черно и бяло върху поставката на Европа, а самия Сосюр, който няма да дойде за вечеря. Пеперудата още е тук – самотна, цветна. Езикова единица за мярката на нощта им! Биха размерили басмата на затвора с летящото петно. Съдържанието на окото ли! Не се забелязва в тъмното и те не различават симптома на епидемията от неспокойния обрив по стената - дума за пеперуда. Съвсем не е забравил, че е интерниран по ръба на читателски интерес. Вероятно заинтересуваният е Ильо, който му довери, че само духовете могат да летят, а всички останали пешеходци са още живи и телесни. Докосва се, за да провери читателския интерес на Ильо, и вече е сигурен във властолюбивия характер на своя домакин. Не беше на себе си вместо озадачен колко… в придвижването на езиковедския недъг – свалка на опеперудената тишина по тапетите на стаята, е неговият опонент и е готов да се предаде, да бъде управляван като съдържателното око от духа на смъртна морфема. Изражението, с което Ильо прекопираше своето настроение, означаваше нещо в смутното му лице, и той прие да бъде означаващ срещу притежателя на неговото чувство.
Питаше се често, ах този еднокрак, бастуноустойчив въпрос, какво означава в своя поглед, походка, движение или как се записва обезпокоителната руменина върху страница – лице от живота в мига на означаване. Пеперудата се оглеждаше в смисъла, не, на урок по увяхване в кристалната ваза, сякаш всеки момент ще смени мантона на манталитета си в застинало чувство или невъзмутима миризма на цвете. Фонетиката между цвете и пеперуда е съвършена. Никой няма да пречи на другия да се доиизкаже. Дори когато разговорът е измама, защото фалшифицира дословно неудобното мълчание на масата между Ильо и него. Дали става дума / пеперудата прелетя няколко пъти ниско над масата/ за литература. Но никой не би допуснал. И освен това още е рано. Наближават сутрешните минути. Чуват разхвърлянето на времето от механичната студена ръка на Господа : винаги се разказва една и съща история. Прозорецът на стаята е плагиат: пак имитира утрото. Много е рано за литература и още по-рано е да се битува. Когато му дойде времето : чуват стъпките на часовникаря. С математическа точност на пешеходец часовникарят знае кога ще настъпи второто пришествие. Но тогава знае и за литературата нещичко. Нека останат насаме и ще проверят знанията му по литература. Но госпожа Колет изглеждаше толкова обикновена вчера. Разгърденият пеньоар на цветя стоеше на фигурата и сякаш на изплащане. Тя винаги се е чувствала в градината като у дома си. Изглежда като хубава графика. Полата и е напечатана на пишеща машина и листото, което се откъсва от този или друг миг е приложение към облачната документация. Някои обвиниха госпожа Колет, че е литературоведка, други се озадачиха да си представят литературната и пола на есенни листа. Когато се движи в градината, никой не я вижда. Обикновено се страхуват да я забележат, за да не се озоват в сезона за литература и други фокуси. Там те нямат никакви права на граждани. В действителност госпожа Колет се изказва много добре, дори книжовно от трибуната в гримьорната си или в печатницата за дрехи на Ильо. Някой му подсказа, че Хусерл ще се завърне отново. И двамата са заинтригувани от присъствието му. Хусерл е опитен летец, специализирал присъствие. Сувенирите от трансцедентното му завръщане припомнят категориите в таблицата на метафизиката. Ако госпожа Колет е толкова хубава, то тя вероятно не се е завърнала от чужбина, но багажът и със сигурност е вносен и метафизичен. Вече не се надяват, защото са сигурни, че Хусерл ще донесе настоящето им. Усещат облекчението и безгрижието, които скъсяват конеца на слънчев лъч сутрин по-близо до тях и подготвят независимостта му от госпожа Колет по пощенски запис. Никога няма да разберат до кого е адресиран нейният багаж. Отначало си мислеха, че е техен. Но колко глупаво беше от тяхна страна да се безпокоят на адреса на една пратка или едно настояще тяхното настояще. Освен това узнаха очилатата истина, че колетът на госпожа Колет пътува във времето вече стотици, хиляди години и пристига винаги на резюмиран адрес като доказателство за съществуването на по-висша инстанция от тази на електротехника от петия етаж. Струва ли си да подкараш каросерията от езикознанието, в което се поставя този багаж на място. Ширит пристяга дрехата на госпожа Колет, придръпван или скъсяван от време на време води светлината на паша. Нима лъчът е архиследата от една трудна жена, навярно самата госпожа Колет. Никой не беше казал и дума по повод бременността на Колет, но дърветата шушукаха нещо в гората и безпокояха със сигурност полата и.
Съвършената акустика е битие и пеперудата на Ильо е издуман синоним за уста. Никой вече не забелязва мълчанието и, сякаш няма устни, които да стиска толкова добре, колкото и на пролет. В стаята между Ильо и него немее в междуметие на фльонга и самоизяждащ се акустичен образ на пеперуда. В предговора към болката, която Ильо пази в тайна, междуметието увисва безсмислено, сякаш няма приют за поезия, няма заложна къща за микрофони и други увеличителни механизми на черния акустичен облик. Ильо му довери, че е виждал микрофон във форма на огризка от ябълка. В тъмното нищо не се чу и той подразбра в нищожното си въображение унизителния смисъл, в който пеперудата не успява да намери себе си и се лута в графика на сън. Фройд би ги назначил само в писмен сън. Но те не са се събрали да сънуват. Напротив, те са тук, за да поживеят, макар и вече да не се виждат в тъмното, сякаш срещата им е анулирана предварително с покана за зачеване на литература. Ильо не обича думата литература. Всеки път, когато му я споменат, той се отдръпва сконфузено, сякаш оспорват способностите му да живее прагматично и еднократно. Един живот в еднотактовата безсъница на метонимията, когато той е назован смислено само като партитура, книга, писмен сън или метатеза с омонимен приятел до себе си край брега на пепелник за двама. Понякога той не го чува, когато Ильо му говори, сякаш е забравил кой е той, за да позволи да му говорят.
- Тази нощ ще продължи безкрайно, ако Спиноза дойде – каза му Ильо. Неразумно и непохватно прибираше снимка на Бога в джоба. Никога няма да разбере как изглежда Бог и истината е достижима единствено в паметта и съзнанието на джоба. Но нима Бог е арестуван завинаги с недоносения похват да се поставя невидим. Много пъти е мечтал да посрещне композиращата се роса, но сега, когато му подсказаха истината, струва си да бъде изпратен в безкрая, за да бъде посрещнат от самия Господ. Ако бъде произнесен в акустиката на нощта, циферблатът е пропусквателен пункт. На пътя го очакват, за да го вземат на автостоп или да го изоставят фотографиран небрежно, колкото да свидетелствува за линеарността на времето – път. Снимката ще доказва съществуването на фотографа - Бог и неговото време, в което се пътува, но той отдавна не излиза от къщата на Ильо, поемайки задължението на светлината да забравя за себе си вместо да се дисциплинира електрическото осветление е недъгавото си размишление върху нещата.
Изпитът по лексикология е отложен. Също и изпитът по историческа граматика. Снимката на Господа навярно е колаж. Изправената стойка на господина изглежда неестествена край линията на пътешествието. Ако Бог е тръгнал, сигурно е въвел живота в пътя. Вече се чувствува безгрижен със снимката в джоба си. Никога няма да му разрешат да изнесе фотокопие на документа. Личността на Бога се пази в тайна и той е осъден на живот да живее в тъмната стая. Често се пита докога ще отлагат изпита по лексикология. Спомените го отвеждат до началната спирка на тълковен речник. Винаги е искал да подари на Господа речник. Но сега има снимката му и очаква посещение от Спиноза. Ако наистина съществува, безкраят е наблизо, до самия ръб на перваза за убийства.

Стихията на стихването в стих беше разположила между тях писмеността на нещата: маса, стол, ваза, недоизгледан мрак. Имаше тъкан на клетка. Дали не живееха в една гигантски преувеличена амеба и въобще кому са нужни пробите, взети от пеперудата тук-там. Участвуваха в експеримента да се дава думата някому. Или думата беше тази клетка, в чието творчество те се дублираха. Ако някой ги потърси? Декарт би могъл да позвъни по азбучен ред в жилищния речник, отпечатан по стълбището. Архитектурната памет за разквартирувани обитатели е от текстил. Интериорът - благозвучен на срока на тишината похват за грънци и самозалъгване. Нека да се състоят като термини от грънчарското изкуство. Фигурките на безлучното нетърпение, търкаляно в радиус на живот! Вчера дойде електротехникът и поиска сметката за миналото. Той звъни всеки петък и винаги събира сметката за предишната седмица. Утре ще го очакват по същото време, в което живее часовникарят на тяхната улица. Улицата дава път на изгрева, по-късно на залеза, вероятно ще смутолеви походката на човек, писъкът на клаксон или идиомът за поглед от прозорец. Ильо му доверява към затвора, в който живеят, евтина глоса и обяснява в подробности жанра на електротехниката и псевдонима за предварителен гробар. Двамата се страхуват да не схематизират затвора им, защото добре познават свойствата на клетката да се дели от мечтата, светлината и телевизията. Вчера инфантът пристигна с мечтата си. Видяха го да слиза от колата и да се качва на петия етаж. Не чуха гласа му, което беше добро предзнаменование за освобождаване фонетичния правопис от техния дом по проект. Проектът е на Лайбниц за отглаголен глухоням стол и китайска философия. Отнякъде знаеха, че петият етаж от етажерката за разполагане на безвкусната дума битие, е институция. Малко се страхуват да не ги сгащят, че живеят на тъмно. Домоуправителят се опитва да дава уроци по електротехника и прозорецът на дома му се изказва в изявително наклонение и светлина. Ако шапката на Ильо е трибуна… Беше забелязал едно преструващо се перо и автографът го теглеше нанякъде, за да се забелязва. Шапкарското изкуство с подлога за високо местоименно самочувствие и за изтъкване правото на живот – 60 ватова електрическа крушка, тепърва престои. Как да не се страхуваш да ти откажат правото на безвкусно битие? Наистина ли съседът оглавява постройката с етажерка за ценности или божественото е разказваческа техника на стъпала. Но тогава откъде пристига ежедневието с безпредметното мнение на живот - едно непостижимо изискване към самите тях. Никога няма да платят тока и миналото им е безвъзвратно изхабена батерия. В действителност те живеят еднократно. Ако искат да продължат живота си, трябва да платят сметката за тока и шапкарят ще им върне шаблона как да поживеят още малко на тъмно, без да се забелязват и да пречат, без да досаждат естествено, сякаш са комплектован плеоназъм – украшение, съдържание или авторско право да се пропусне обществената изява на електрика. Колко хубаво, че никой не държи реч в техния дом. У тях винаги е било уютно,тъмно, тихо и несубективно. Понякога забелязват една маска в ъгъла и изчакват реда, в който си разменят обекти – чаша, стол, бутилка. Христоматийният Х. не може да подсказва. Той дори не е виждал цветните букви за художествени цапаници. Маската в ъгъла се заглежда с изхабен от безразличие и авторски права светоглед. Колко малък е светът. Ильо седи на стол за отглаголно съществително и срещу него е той, христоматийният Х. Може да си мисли каквото поиска. Дори не разговарят. Маската в ъгъла се намесва и обезличава субективната страница от тази страна на ежедневието. Утре ще живеят в същата стая с друг номер, сякаш са на хотел и никога няма да платят сметката за миналото. На всичкото отгоре на петия етаж домоуправителят не позволява да се живее в минало време.
Ильо често прави непривичен жест с ръката. В тъмното бялата му китка е този цъфтеж или жест. Вчера маската в ъгъла изгълта няколко лицемерни посочвания с показалец и течение затвори шумно устата на врата. Наистина ли обичат да мълчат. Не! Вардят тайно място за преразказ. Да не забравят, че тук са поканени на погребение. Само цветята във вазата си мислят за спрежение на глаголи и действието се оказва изкуство по цъфтеж с непривични жестове. Но откъде тази мисия да се специализира в саксия / христоматийният Х не повярва на инцидента за първо лице, единствено число на маска/. Не бяха поканени на погребението: знаеха думите, но от граматика нищо не разбираха, а там се спазва благоприличие, смехът е неправилен глагол, лицемерен, наизуст и недобронамерен. Едно изключение от правилото – маска. Ильо няма да му разреши да се преструва под тази маска. Познава го от дълго време. Много добре се разбират, без правила, без предварителна уговорка. Той ще направи каквото пожелае Ильо. Разбира се, че няма да се възползва от благоразположението на развалената лампа, която никой на този свят не може да поправи. Цветето в саксията цъфти с престиж. Усещат миризмата му. В краен случай ще ръкоположи мнението на Ильо, който също цъфти с непривични жестове да се живее. Усеща се като освободена пеперуда на чужд език. Никога няма да разберат как изглежда пеперуда на чужд език, например на китайски. Веднъж си представиха китайска градина и фонологията пристигна по домофона. Нямаха време да разберат, дори нямаха намерение да не се преструват, че постижението на цивилизацията е домофонът, а не фонологията. По-късно си спомниха обеззвучаването на увяхващо цвете – още един жест от разпадането на Ильовата самоличност. Представяше си жестовете му като белене на луковична глава или несимпатична маска. Повече няма да се преструва и ще помоли Ильо да го освободи от задължението да говори.
“Но не си ли спомняте господин Х., вчера пердетата рекламираха вашата вносна съдба” - Ильо не помни откъде е тази вносна съдба. Трябва да я е донесъл отнякъде. Той често пътува. От Миражотания внесе евтините съображения по сигурност. “Не можете да се оплачете, че не се грижи за вашата достоверност. Нали самият той купи пердетата и ви удостои с евтиния ангажимент по присъствие. Вие си принадлежите красноречиво един на друг. Когато Ильо Ви говори, Вие сте техничен и изпълнителен. Точно тогава смисълът на живота Ви е надуваема и мека фонема. Заобленият ръб на писмеността ли е изподраскала лицето Ви или Вие сте тази вносна плетка от вълна за диагностиката на едно затворено пространство. Нима ще повярвате, че не се виждате зад пердето. Та вие дори не се виждате, толкова сте глупав в онова стандартно огледало на въображението,с грайферите на илюзията, в която ви отъпкват и с калта – тази нестандартна страница, в която Ви попълва с бавна стъпка на наративна походка някой. Някой изкриви шосето на пътническата амбиция да запомняте добре всичко каквото Ви кажат. Не може да не се оплачете, че машинописът на госпожа Колет е безупречен. Вчера се разходи покрай Вас и Вие я забелязахте. Вашият свят е толкова проветрен. Достатъчно е да пристигне вятърът и Вие никога няма да емигрирате от първия коловоз на хитрата уста да не мислите, да не говорите под диктуващата походка на Колет. Но какво правите всъщност. Никой не разбира. Госпожа Колет записва, а Ильо говори. Вие нищо не правите и нима сте толкова сигурен в произношението си, когато Ви довяват отнякъде.
Вятърът се приютява в гърлото на Ильо. Можете да бъдете сигурен, че няма да Ви пропъди от мястото.”
Най-много се страхуваше да не го изгонят. Какво би правил извън ангажимента на нееднозначния си интроверт? Градинарският авторитет на сгънатата му рефлексия ли? Вече е получил по въздушна поща въведението си в тази обсерватория на невидимото. Струва си да започне отначало и никой няма да забележи отсъствието на ремаркерите за мечта. Той толкова обича работата си и никой не може да го изгони. Дори да остане правостоящ в мечтата. Ильо често му се присмива – смях край сгъваемия престол на въображението – хартия за писма. Всичко е заради госпожа Колет. Не би се осмелил да и пише. Но вече е време да се събуди. Линията на хоризонта поглежда с едно око. Трябва да се приготви. Ще го наблюдават цял ден. Вероятно там ще бъде и Колет. Кой би се усъмнил в присъствието на евтиния терапевтичен плат на цветя, с който остарява неговата мечта. Не може да си спомни кога за първи път се влюби. Сякаш винаги я е обичал. Първият и слънчев поглед, който не успя да го изкуси да напусне стола. Но какво правеше в този стол. Нима живееше истински. Репетираше постоянно. Дори не помръдваше. Заучаваше наизуст изречение след изречение, сякаш посяга към инструмент за разпечатване на писма. Не всички писма бяха адресирани до него. Но той четеше всички, без да се страхува, че ще го сгащят да разопакова багажа на чуждо писмо като свое. Но нима всички писма са негови. Тогава той би бил писмен – едно тяло под адресираната дресура на пощенски плик да бъде точно този, за който го мисли Ильо.
Всичко трябва да е започнало по времето за историята на госпожа Колет. Той бе осъден тук да се позовава на нейната прищявка за присъствие. Виждаше я докато беше препратен от спомен към мечта. Беше гримирана, но също и разочарована в цветовете на някакъв жанр, в който трябваше да се напъха като в добре скроена дреха. И тогава се почувствува служебно отговорен за погледа си и необяснимо притеглен от тежестта на полата и, наситена с ливаден полутон за разсяване коефицента на интелигентност на глупаво, ефимерно глухарче. Когато отсъстваше – разсеяна, невнимателна и безотговорна, облечена в някаква облачна униформа, той си я представяше приклекнала край глухарчето и се задъхваше зад предпазния аргумент да не и обръща внимание повече, да я забрави точно такава приседнала и умопостижима в момента преди екзекуцията на глухарчето. Дишаше дълбоко навътре в себе си с кислородния авторитет, който трябваше да го приближи към нея, и той да въздъхне край майчината и грижа, прибрала самочувствието му в страха на глухарче. Трудно беше да се разбере дали тя или той се притеснява повече. Няма да я заговаря и въздишката му ще прелети като английската пчела. По-добре да помълчи с тази своя уста. Пеперудата му думаше на езика евтино украшение – брошка, някакво бижу, с което да се закопчае речта. Защото той е писмен и тиранин. Пчелата впиваше иглата си в обикновено словесно премълчаване на градината. Носеше у себе си този постоянен звук и когато прелиташе над розовия храст се изказва, очаквайки отчайващо да бъде произнесена в пропозицията, сглобяваща означаващото парещо слънце с означената градина.
Да не забравя, че госпожа Колет притежава собствена гледна точка. Слънцето пари в окото и. Колко много пъти се е втелявала през окото на Слънцето. Обича да се харесва. Фигурата и е от ватеното съзнание на делника, егоистичен и членоразделен на езика на птиците. Вчера тя спомена нещо за лошия нрав на взискателна походка, с която се спъна точно там, където Ильо си мислеше, че е границата на прибран в очертанията си герой. Външно погледнато всеки героизъм е нахвърлян чертеж за географски патриотизъм. Кой ли ще избяга от съдбата на помещението, в което двамата с Ильо са наели времето. Но госпожа Колет не им обръща внимание. Тя дори не поглежда часовника си и никога няма да закъснее за делника от наследството на точиларя на географията. Ливаден механизъм пасе минутите в циферблат. Винаги се е възхищавал от субективното време на госпожа Колет. Ако я види да прекосява делника, възражението на Ильо е драскулещата усмивка върху лицето. Ах, този редакторски смях, чийто заслуги винаги се е опивал да припише другиму. Беше му внушено, че тъгата е идиоматичен справочник за дневните дози на сенките, разхвърляни тук-там по ливадата. Преоткриваше прокъсаната, протрита от всекидневна баналност светлина. Дори госпожа Колет започна да изглежда вече употребена и той я намираше напълно възстановена от изпращащите я със сънени очи цветя в лехата. Не разбираше взаимоотношенията между Ильо и госпожа Колет. Сякаш се познават отдавна. Дали наистина са съюзиничили в едно чувство – тайната на преносимия с кринолин следобед под сянката на есенната фуста. Колко жалко, че госпожа Колет разсипва листата от речника на бряста! Вече се съмнява в богатия език, на който е написан изгледът от прозореца. Ще посредничи още малко за романтизма на прозореца. Ако Ильо е искал да разкаже история, нямаше да го изостави край аквариума на персонажа си. Чувства се изопачен и непреднамерен на това място за стъклен преразказ. Сякаш никога не са изисквали от него да измие прозорците на къщата. Дори няма да го оставят на спокойствие. Толкова е цветен изгледът оттук! – изрецитира осанката на нос “Заловено любопитство” от времената за сопол и репетиция на пердета. Той вече не се съмнява, че се натъква на същото намерение, с което госпожа Колет вчера или още в самата неделя на седмичника зае стратегическо място, сякаш беше на капра и държеше поводите на вятъра. Не беше викал такси и остана изумен, че все още го очакват, когато никога не си направи труда да промълви дори една дума: възражението или устата му се люшкаха в присмехулството на нечетни, ирационални настроения.

Колет се чувстваше отдалечена от него или той беше сбогуван зад невръстните движения на абсурдните пердета.Някакво усещане имаше – навярно кичур коса, разтрогнат от буклите на смисъла в червено-кафяво и в есен. Сесията отложиха за зимата. Ще го изпитват и той ще се явява. Трябва наистина да се подготви. Ако заявките на вятъра за смисъл започнат да се подават от телеграфиращия керемиден нюанс… Навън се шушукаше елегантно и диалекта, на който минаващата случайно жена разприказва неволно шумата под дърво, звучеше сдържано. Наистина ли Колет беше там,стори му се, губеше я от смисъла на есента в червено-кафяво. Няма да си представя походката и, за да я задържи в мислите си. Ще помисли още малко в червено-кафяво. Предварително я настаняваше в изпразващата есенната боя графика. В неговото изкуство имаше непопълнен формуляр, с който кандидатствуваше за оранжерия с прибран цветен нрав в цветята и вероятността, че може да я овластява… Увиваше се в смутното настроение от канапето, някак от немарливост забравено, навярно нарочно,точно край прозореца, за да светликът да се излежава безработно като един необикновен слънчев ден в живота. Беше завърнат обективно в себе си и седеше ненужно до прозореца, очаквайки мързеливите субективни цветове на есента да заемат местата си в смислите на червено-кафявото. Ако остане по-дълго тук, на мястото за обект – канапето изяждаше светлината и съзнанието му за живот. Жилището, в което битуваха недодялано на езика за някакъв смисъл, беше напъпила върбова клонка с балкони,по които пълзеше денят към залез, и той със сигурност вярваше, че просторът на съседа от последния етаж ще прибере залеза. Наистина ли имаха балкон – тази полувъзпалена несрета да се наблюдава, докато се очаква времето за вечеря. Оставаше все по-замислен в себе си и дочуваше разсъжденията от простора. Неусетно почувства хладния полъх на телеграфиращата есен. Пред него се разкри широкопъстра гледка. Беше прибран дълбоко в себе си вместо пране или други ненужни желания от простора. Сякаш нуждата да мисли за госпожа Колет го изпращаше в него самия и той се озоваваше на този адрес или балкон, без да е договарял предварително погледа си с нея. Дали би могла да се влюби в него. Никога не е имал самочувствие. Телеграфният стълб живее под напрежение и Ильо преиграва с репетираното си мълчание. Обичаше той да му говори, но сега е запленен от походката на Колет, с която отминава делникът. Никога няма да посмее да се прибилижи и нека Балконът бъде този протокол, подпечатан с мастиления облик, който да свидетелствува за неговата действителност. Не е пътувал никога в чужбина, само е мълчал на чужд език. И този негов поглед, адресиран до госпожа Колет, нека да остане препратен от един сюжет към друг интериор. Стаята на Ильо е добре наредена: едно поучително пространство за възпитание на бездействието и обучаване на светлината. Бръсначът на хоризонта се врязва дълбоко в мислите под претекста на талията на Колет - струва му се, струва неговия читателски интерес колкото неразгърната книга с неразрязани страници за друг живот. Дори да не може да я види в този момент, пейзажът стои добре на фигурата и. Вече започва да се съмнява коя е тя. Само загатваше за екзистенциалния неуспех на походката на следобеда. Наистина ли всеки ден минава оттук, без да го забележи, и той в отчаянието си не може да я застави да реформира виденията му. Никога няма да я види, ако не се въплъти в някоя лека дреха. Леката утринна мъгла преобличаше представата за една Колет. Заемаше висок пост като на служба за пощенски пратки. Назначен неотдавна, той остана незасегнат от служебните задължения да изпълнява домошарски съклет и да получава указанията, които евентуално биха му послужили при случайна среща с Колет. Никога не би помислил, че съществува заради самата госпожа, но сега вече ясно съзнаваше любовта и службата на назначен пощенски служител да бъде някъде редом с тази утринна или следобедна жена го удовлетворяваше.
Някой трябва нарочно да е приготвил багажа и. Винаги е била загрижена повече за чувствата, отколкото за вещите. Но откъде тази самонадеяност да се наднича в багажа на Колет. И колко сантиментален е акордът, пъдещ сърцебиенето на брошката и – отзивчив гербер от втренчената поляна в канавката на някоя си Ева, живяла неотдавна под същия почерк на лехата, който разказва и за Колет. Още преди Колет са си приготвяли сувенири от калта в канавката. Смисълът да му се напомня за Колет е неподражаем и съмнителен на вкус. Глътка обикновен въздух разгръща мислите му на Балкона. Все тази Колет е около него. Усеща се преглътнат в кринолина на някаква измама. Вчера разчерта костната система на илюзия и плахо листо се изтърва със съмнителната си плът от кройката на истината. Трябва да признае, че завижда на Коле за тази шевица. Сви по тигела на длан – един лист от ръкоделие. Колет умее да извезва очите си. Копринените конци, с които пришива вниманието си, го прави раздразнителен, неустойчив, сякаш всеки миг няма да бъде разгледан, а изпуснат на дъното под кринолин или на чаша за коняк. Трябва да се приготви. Колет не трябва да го вижда такъв - обикновен, графичен, залепен с език в писмо, в което щеше да изпрати плътта на думата си като мръвка недодялан характер. Нека да го оставят да живее в съмнителния и ревнив кехлибар под Слънцето и той е приготвен, отрепетиран много пъти. Хрътката на Колет разхожда съмненията през есента. В колко нюанси е придирчива този глъхнещ сезон! Някои от тях душат около стволовете за репетиция. Ильо стои неподвижен и колекционира бездушието си в пълнеж на секунда. Подострените носове на моливите му заковават мигове с извадени зъби на буквар. Трябва да преговори азбуката, но видя, че Колет е застанала на ъгъла на плохата на една алея и продава пейзаж. Не би се усъмнил в почтеността на тази Колет, една Бовари. С нежен спазъм – маковото сърце в градината измисли приключенията на есента. Наистина ли е ангажиран наивитетът на една госпожа за този сезон. Пиесата е на сцената със спуснатия му клепач. Верен ли или предобпределен за тази Бовари, една Колет: лъхавият цвят на мака отдавна е изпратил споделения червен акцент и наистина трябва да се спре, за да отмине автомобиловият почерк на движението. Емоционалният транспорт тук е непогрешим, непосредствен. Да се преразгледа делото за душата на тази Колет, една Бовари. Червеното е изморено в транспортен стих. А трябваше да бъде наградената пролет с ордена пчела и да забавлява надеждите му. Сякаш чете книга отзад напред. Колко е смахнат симптомът на болестта – откършен ален мак в късна есен. И унижението, с което не ще го намерят на този балкон да съхранява прочита за една Бовари – тази Колет! Обвиниха го с изтръгнат дъх на припадаща жена в ръка. Ах, тази Бовари, не, една Колет, в чийто телесен цвят повеят не се отказва да се забавлява. Само да се смени посоката и пак ще бъде тази Колет – една Бовари, няма значение напредничавата есен, която напомня за трошляк от върха на разочаровано дърво. Трябва да излязат някъде, но макът вече не напомня, че живеят заедно. Той вижда есен, а тя се надува в пролетта, която Ильо му обеща с надеждата за любов, и въображаемият мак в градината няма как да не е истински, ефирен е като пощенска целувка. Усеща, че пристига навреме по разчертания път за кост и плът, сякаш го прибират в дъха на Балкона, учуден, зеещ, неблагодарен. Колет наистина трябва да е тук – си каза не на себе си, защото трябваше да бъде същият, за който го мислят, без да изневерява на Колет – тази, от която една Бовари не би препратила любовното писмо или друго съобщение по път. Той е симетричен и Ильо е някъде наблизо, за да си доверяват тяхната принадлежност. Нека Колет – тази или една Бовари обсъдят някъде литературния живот през сезона за мак или дъх на целувка. Още малко и ще я вижда, ще се доверява на нейната алгебра и независимост. Но какво прави тя. Нима наистина продава пейзаж зад лехата.
Не беше тя, за която я помисли. Беше сбъркал и подирил не тази, за която се мислеше. Ще я намери, дори тя да греши, когато размишлява егоистично за себе си. Непредвидените разходи на есента / краката му са засипани със старо злато/ откупват стар дълг към собствеността на личността. Не трябваше да се преструва, а да остане каквато е. Никой не би забелязал отсъствието и. Дори ще я извинят преди ветровития характер, който своенравничи из тия места. Но следобедът имаше двойка и беше записан със слабата бележка в езерцето с размишления – бързо нахвърляни сенки, стегнати под присъстващите обрулени чела за разчитане без отбелязани лоши помисли. Винаги се е надявал да има белег по тялото или лицето си, сякаш иска да бъде подпечатан документ в момента, когато Ильо тръсва недопитата си чаша върху масата и заставя обстоятелствата около същата маса мълчаливо да извинят слабохарактерните вещи от пластмаса и дърво. Обича да чете жития и книги с документален характер, но не поради имуществения реализъм на присъствия: лампа, стол, книга, чаша, часовник с метрично стихосложение… Прозорец! Прозорецът не приближаваше фабулизираната локва – чекръков жабуняк в безочлив анапест да не се стачкува в разказвачески маниер. Да не забрави какво е пеон – смехът и е допринасян и изоставян по пътя, по който пристигаше и се очертаваше с непринудено малодушие на криволика криволица. Засега я вижда така. Литературните термини му помагат да я запомни младолика. Речникът на литературните термини е нейната дескриптивна козметика и той я познава толкова добре, дори отдалеч, сякаш ще се явява на изпит, но не би му хрумнало да я предаде на изпита, и вече за кой ли път следобедът е записан с двойката – лебед в езерцето на парка. Искаше да я предупреди, когато се оглеждаше в патето, но лилията изсумтя злостно и бяло още преди да и припомнят литературната съдба на някоя Бовари, която трябваше да познава, ако искаше да означава непопълненото и отражение в езерцето. Съседите слабо познаваха тази Бовари. Бяха чували за нейната идеалистична теория и жената на електротехника си мислеше за някакъв идеал, направен от мушама, който си припомняше преди хранене, но нищо повече не подразбра от съседите и предупреди мъжа си да внимава с мушамата, когато той разхождаше интереса си по масата няколко пъти на ден в часовете за хранене. Ветровитият характер на времето навън преподаваше изгледа.
- Не трябва да се интересувате от мнението и хорските приказки, които се навъртат по това време на годината из тия места. Ние разговаряме на езика на послушанието. Необходими са тихи престъпления, най-вече кражби на значения, за да не се озовем никога в дома на електротехника.
Забеляза, че светлината безсмислено се изкачва още един етаж по-нагоре, сякаш тяхното тихо недоразумение въобще не съществува и лугаво се изхлузва. Навън трябваше да бъде тази Бовари или една Колет. Докато очакваха препоръчителна разписка за слънчоглед пощенския запис или със сметката за електричеството, ах, да не забрави връзките на обувките – тази невинна интрига да се ходи обут… Усещаше болка на затворнически диалект подир разказваческата техника на пътешественик. Но откъде тази наглост да недоволствува заради походката на Бовари или Колет, няма значение, изказванията и на двете са препоръчителни към единствения екземпляр на мнението му да се мечтае според заплахите за пропъждане или канонизиране на естественика, природоматематичен, лъчезарен на темата за осветлението, вече лекомислено похабена. Но той никога няма да се предаде и хитростите, с които убиват обувките му, ще го настаняват в седмицата – неудобен еквивалент за единица време, което той използва, за да обитава жилището. Винаги се е питал какво има в пакета на Колет, сякаш опровергава себе си и шлиферът му на окачалката неволно беше полезен на себе си в дрямката или мечтата за дъжд. Надява се Колет, която толкова добронамерено прилича на Бовари, да е запазила онзи методичен червей, с който започва дискусията по дъждовните конфликти и родителските права на собственост. Звучеше юридически правилно, геометрично или съразмерно с обстоятелствените пояснения за време и място, които го смайваха с женствените си изящни размери, и той потърси погледа и навън, ала напразно, тя още не беше готова да се срещне с него и градината се оказа екзотична и луксозна призовка. Маковете - възпоминания се провикваха с глас на скоростите на отминал увяхващ пламък – тонове жълтеникаво-кафяви, несигурни в разказваческата техника за пролетта, за Бовари или Колет, но млъкващи навреме изпод драматизма на небето, което той съумя да стегне навреме под козирката на свой дъждоносен подлог. Замисляше се все повече с подгънати краища на всички свои намерения по това време да се дири и заглежда на светло. Тя беше за него много важна и той не трябваше да сбърка в избора – Бовари или Колет, за да не се позове на препратката към изкуствено осиновена обич в дома на електротехника и да дразни очите и с преструвката на жокер. Дали Ильо ще му позволи да си поиграе навън, сякаш болестта им е заразно ежеминутно мълчание на обувките от телешка кожа. Поглежда го, сякаш е жокер. Да, има шум между тях. Погледът е шумотевица с разиграна прилежност на покланящи се пердета, сякаш някой ги наблюдава отвън, но напротив, те крадат вниманието през пришития подгъв на перваза с трохи за унижение полета на птиците. И този еднократен бод – Балкон, угнетен под едноликия цвят на небето. Прозорецът е добър изпълнител. Формите са преяли с цветове. Но откъде тази самоличност. Дори когато пейзажът без паспорт е арестуван зад стъклата. Картината на стената виси. Паспорт! Латексът е прочетен в тази картина. Правостоящият му нрав е ежедневен, притеснителен, а наглостта е присъща на витрината на магазина. Ще му купуват бонбони! Някой му е внушил, че трябва да проверява окото си – тази жлъчна апаратура, която похабява бита. Обаче никой не