автор: RAD72

Е, хайде де, отивай си!
Какво...?
Очакваш да те моля да останеш?
Да, щях да го направя.
но сега отглеждам таралежи там, от ляво.
Две бури във очите приютих.
Изчистиха дома ми от илюзии.
И нека есенно да си вали.
Потичат по асфалта стихове.
Изтръпнали от търсене ръце,
несбъднато прегракнали надежди
Нали ти нарисувах и небе?
Криле от друга можеш да си вземеш.
Аз няма да прощавам!
Да простя –
това е равносилно на забрава.
Аз искам да си спомням
как нощта
събличаше звездите в полумрака.
От чакане превърнах се сама
във глуха, ослепяла гара.
Една съвсем позната самота
ще ми вари кафе на зазоряване.