автор: kauboec

днес трябваше да е сьбота сутрин
Събота сутрин и студените реванета




Часовникът трябваше да звънне в 6:40, днес трябваше да е събота. При това сутрин. Животът ми започна да се подрежда прекрасно – вече и в съботите ставам по тъмно. Журналистическата работа трябваше да е по-иначе, най-малкото заради това, че завърших Софийския. На кой му пука, освен на мен, щом часовникът ми звънне и трябваше да оставя мислите си долу при пижамата пред вратата на банята.
Къпя се. Всяка събота сутрин точно преди да тръгна за някъде се къпя. От както започнах да пътувам в уикендите го чувствам като задължение. Омразното чувство да се ровя в някакви провинциални работи ме кара да свалям градската мръсотия от мен и да се оставя само по моята собствена. Онази дето не се изтръгва с катранен сапун, евтин яйчен шампоан и няколко псувни след студената струя. Само аз.
Още мокър пия кафе, по халат, навън изгрява, малък хубав момент на големия лош ден. Безгрижно поклащам крак, върху крак, върху крак..много крака. Тонизиращи глътки ме въвеждат в идния свят. Сега обикновенно се изтягам и се пресягам за вестника. Аз съм по-странен журналист. Никога нямам време да чета днешния вестник, затова всяка сутрин си наваксвам като чета вчерашния. Него го взимам предната вечер от съседката. Тя от няколко години все е на деветнайсет, а аз от тази съм на двайсет и пет, нося четирисет и четвърти номер обувки, донякъде съм рус и обичам да си оставям небрежна брада. Затова тя ми дава вестника, понякога използва уменията ми и сядаме да пишем любовни писма на момчето, което си харесва. Сетне ги намирам в моята пощенска кутия, мисля, че са прекрасни, благодаря й сърдечно, тя кимва свенливо и след това вземам вестник й. На другата сутрин сядам още мокър до чашата си с кафе и го преглеждам. След това се запитвам дали не е назрял моментът да отвърна на чувствата й. Но обикновено нямам време за подобни свръхекзистенциални запитвания и тъй както съм си завършил Софийския, заминавам нанякъде да се утвърждавам. Това се случва и всяка събота. Извънредните ми материали. Поглеждам билета си и се налага да не закуся, все едно че събуждам гастрита си и сетне изцяло буден се качвам на автобуса, а когато направя най-добрия си материал ще ми дадат служебна кола. Дотогава ще изпробвам способностите на българския транспорт. Накрая ще напиша една седемстранична статия за него, за транспорта, и ще ми дадат кола.
Но какво говоря наум, аз вече пътувам и мислено прелиствам днешната си задача. Смисълът на малкия билет ще се изчерпи когато автобусът спре на последната си спирка, след това взимам едно от местните таксита и му казвам “към тукашния ви затвор”. Шофьорът ще се прави, че не му е направило впечатление за къде е дестинацията. Пуска апаратчето и започва да си свирка. След минута-две, това е малък град все пак, с малки провинциални душици, се озовавам пред вратите му. Отвън циганин чака за свиждане с по-малката от двете си дъщери. Той е доста дебел, смятам даже, че е с ниска херния. Пуши къси цигарки и минута по минута (пак минута) подвиква на малкия фърфалак, дето е дошъл от корема на дъщеря му. Облякъл е бяла риза, едва обгърнала едрия му торс и хич не му пука от това, че внучето му има да влиза в затвор, та да види майка си. Тая картинка ме прави муден, влизам бавно вътре. Света се е опандизчил. Слагаме му рамки навсякъде където можем.
Но това ще е щом стигна до затвора....засега отварям книга. И мисля, не за книгата, по нея е мислил автора й – какво ще е най-интересно да го запитам. Знам, че е убил приятелката си, направил е самопризнания и е написал книга. Книгата се продава добре, а аз нямам време да я прочета, казах на шефа си “този тип е талант, малко е объркано – хем писател, хем затворник. Две неща, как ги съвместява не знам, но щом има време значи го бива, да взема да направя един материал за него, как мислиш”. Шефа ми като се надигна малко над измачкания си вестник каза “дааа, затваря се трансферния прозорец, Челси ще увиснат тая година, ще сложа пет кинта за Манчестър”. На мен това ми прозвуча като “иди където щеш” и го запитвам втори път със същите думи, а това го изнервя още повече и ми отвръща “иди където щеш”. Малко преди да изляза от офиса чувам за себе си “момче сложи пет лева за Манчестър, ако спечелят взимам материала, ако не – лош късмет за теб”. “Не става, казвам му, слагам петдесет лева, ако спечелят ми даваш служебна кола, ако не – публикуваш материала, а печалбата е за теб.” “Става.”, рече дебелият шопар и аз излязох от офиса. Исках да пия някъде какао и да разбера кой е този Манчестър.
И ето аз тръгнах. Подозирам, че не ме разбра, май не беше наясно колко добре го изпързалях.
Щом тръгнеш рано или късно стигаш. Не винаги и не точно там където преди това си планувал да стигнеш, но стигаш. Някъде. Виждаш едно самотно дърво наблизо, с голи клони, една малка птица в него, която се взира в теб. И ти, който услужливо изчакваш да отмине звука от автобуса, за да пресечеш към обратната страна на назадничавите си мисли.
Като мен сега.
Сградата, както можеше да се предположи, за читателите на не/криминални романи не изглеждаше приветливо. Беше слющена и нямаше дебел циганин, с къси цигарки, както си представях аз, който да чака за свиждане. Нямаше фърфалаче. На тяхно място в малкото пространство пред входа имаше малко разхвърлян боклук, напук на всички чисти душици вътре, и една жена, която бяха пратили да почисти. В същото време преговарях наум думите, които бях приготвил за дежурния надзирател – “ да, братовчед съм му, племенник на майка му”. А след това си го представям да каже – “моля изчакайте да видим дали ще приеме свиждането”.
Така и стана. Напук на английските отбори, за които бях заложил, моят пандизчия дойде. Имаше немърлив вид, идваше от пералното помещение. Мръсен по своему и миришеше на почистващи препарати. Някой хората просто са си мръсници, независимо, с какво си мият ръцете, по колко пъти и дали са затворници. Говоря за себе си.
Нехайно ме запита аз какъв съм, като не съм му братовчед, защото той нямал братовчеди. Журналист, отвърнах, искам да напиша материал за теб, за книгата ти. Малко да ти спечелим популярност. “А за мен какво е”, пак попита той. “Популярност, ако, разбира се, се получи добра история.”
В крайна сметка ми поиска сто кинта и тогава ще говори. Дадох му петдесет за начало и другите в края. Той кимна, аз кимнах, надзирателят се усъмни и аз включих диктофона.

“Роден съм от жена, която не познавам. Действително не познавам. На четиринайсет дни ме е дала за осиновяване в дом за сираци. Там беше добре. Аз не съм обичал близостта, това чувство не ми беше познато и хората, казват, се страхуват от непознатото. И аз така, за мен близостта с човек ми беше непозната и затова подобно усещане ме плашеше. Щом това, което те плаши го няма, значи добре. Зимата беше топло, лятото до половина беше хладно, а след това горещо. Есените бяха кратки, около дома не прелитаха птици и колкото и да бях разсеян можех да разбера дали е есен или пролет по птиците. Извивах врат назад и скоро разбирах – малко птици означаваше пролет, а никакви - есен. Снегът също бе рядко нещо, някаква бяла мърльотия, досадно ми беше да го усещам под краката си. И сега се чудя на хората как могат да му се радват. Над леглото ми имаше счупен прозорец и един паяк. Чувствах го като домашен любимец, редовно му ловех мухи и го пазех от другите момчета. Един имаше червей, намерил го в локва и го пренесе в една саксия вътре. Редовно поливаше цветето и то се скапа, след това без малко да счупят саксията от главата му. На тринайсет пропуших, криех се под леглото нощно време и пафках, имаше кръчма близо до дома и ако изкарах някакви пари от бачкане в същото село отивах и си купувах цигари. За да не ме наказват учителките делях цигарите с тях. На тях не им се налагаше да се крият под леглата. Те излизаха денем пред дома и пушеха. Струваше ми се доста аристократично и това бе една от мечтите ми тогава. Щом порасна да пуша където си искам. За две години прочетох цялата библиотека и още тогва имах идея да напиша книга. Ти предполагам си чел моята. Успях с един червей като теб да я публикувам. Уговорката беше да му дам ръкописа ми, тук, от затвора, да се откажа от приходите с продажбите, но книгата да излезе под мое име. Друг вариант нямаше. Вече знаеш как излезе книгата. Започнах да я пиша в колата, за нея ще разбереш по-късно.
Напуснах дома на 17 години. Законът казва 18, но аз преспах с една от учителките и тя подправи документите ми. Така поисках аз. Навърших седемнайсет, директора ми каза “честито пълнолетие” и напуснах дома. Година преди това имах нещо като приемно семейство. В летните ваканции ходех на гости за по месец при една бездетна двойка. Те по-късно ми помогнаха да си намеря работа. Една нощ както си спях стана пожар в стаята и изгоряха половината от мебелите в нея. Скарахме се жестоко с мъжа и напуснах. Беше още нощ, цялата стая беше подгизнала от водата на пожарната кола, събирах малко багаж, жена му плачеше, а аз благодарех на мъжа й, че през годините ми е помагал. Той не спираше да повтаря колко съм немърлив и колко ще му излезе сега ремонта, каза “знаела е твойта кучка, че нищо не струваш и те е оставила, сега направи половината ми апртамент в пепел”, беше разярен, имаше огнен поглед, който няма да забравя, цинични думи изричаше в тъмния апартамент. На петия етаж, прозорците повечето бяха счупени. Можех само да му благодаря и да напусна. Усещането не беше приятно, първата ми илюзия, че се привързвам към някого завърши изпепеляващо. Долу пред входа духна лек вятър и подде шепа от леката пепел, поръси ми го в очите и аз за първи път се насълзих. Потърсих хотел. Платих с надницата си за деня. На следващия ден работих двойно на един строеж, изкарах пари и за храна и за нощувка. На третата вечер намерих по-евтино жилище и още същата нощ разбрах, че имам два чифта дрехи, пари за закуска, еднодневен покрив и един напълно неясен живот. С какво можех да търгувам, за да живея? Дрехите ми не струваха нищо. Нямах никой. Парите свършваха. Идваше хлад. Усещах как зъзна уморен, заспах късно, спах кратко и едва издържах следващия работен ден. В края му огледах една стара кола. Стоеше самотна в двора на една къща на старци. Попитах старчето колко иска за тая кола. Той ми каза, че ако мога да я измъкна от двора му нищо няма да ми вземе. “Не е в движение от много години, само ми прави боклук в двора”. На мене сякаш това ми се е искало да чуя. Правих каквото правих, но я изкарах от двора, бутах я половин нощ и й намерих едно спокойно място. Преспах в нея. Първата ми нощ с кола. Трябваше да го запомня. И така няколко месеца. Бачках, ядях и спех в колата си. Купих си одеяла. Ако купех едно, две крадях. Мрачни дни бяха. Дни, но вечер оживявах. Искаше ми се моята бричка да може да върви, да завъртя ключа и да замина. Да замина за някъде. За Индия, онния мургави индиийки. Да взема една челна точка и да си обикалям света с нея, тя да се гримира в огледалото. Да почиваме в крайпътните кафенета. Да пуша където си искам. Да си купя една широкопола шапка и да се науча да говоря с акцент. Там между старите ламарини на оскъдната светлина, която сякаш по милост беше отпусната от омекнал нацист на евреи, започнах да пиша книгата си. Глупостите, мечтите, идеите и нещастията си записвах в една ученическа тетрадка, с кривия си почерк на грубите си, несъвсем измити ръце от вар и материали. Не спирах с часове да дращя по редовете. Отнасях се на някъде в някаква неисказана приказност, очите ми се затваряха за света извън ламаринената ми бричка. Там светеха думи, беше детинска глупост. Отначало тръгна като дневник, нехайно, неистинско, след това се връщах от работа и пак ми се наумяваше какво да напиша. Тетрадката свърши, купих друга, и тя свърши след няколко седмици през нощта, предаде ме в най-интересната си част – нямаше върху какво да пиша и продължих с нокът върху таблото. След като спирах да пиша уморен, с насълзени очи се чувствах безкрайно глупаво, вместо да заспивам рано и да съм бодър за идния ден аз лягах смазан от дневната си умора и от повтарящите се вечери, в които от писане заспивах късно, прекалено късно. Искаше ми се тези диващини да не ми идваха наум, да намразех писането, да изхвърля терадките и да стана отново разумен, да искам материални неща. Наложих си го и то започна да се случва – исках нормален дом, пари, някой около мен, прилична храна, телевизор, хладилник, дрехи. Спомням си, че много дълго исках ципели. Но тези желания бяха друга отрова, не бяха постижими и аз започнах да се връщам към писането, то успяваше да ме отвлече към други състояния, в които не бяха важни предметите, дрехите и мисленето за тях. Вечерният ми свят контрастираше силно от дневния. Единият беше изрисуваният, фантазният, светът на идейността. А денем носех разни строителни материали и времето ми минаваше в тихи псувни по майсторите, слънцето ме гледаше тъжножълто и добре, че намерих къде да играя хазарт.
В обедната почивка един шкембелия майстор, тъй както си беше с незагащения потник и вечната шапка от вестник, ми каза “хлапе играеш ли карти”. Моето обичайно “да не ти пука” не се получи на място и аз бях принуден да му призная, че не съм добър. Тогава той се наведе, провеси щедрата си коремна плът, премести една тухла, след това втора, отгърна свитите си дрехи и извади от тях едно тесте карти. Нямаше други хора на обекта. Всички обядваха в една близка кръчма. Купуваха си много меса и няколко бири и после едва бачкаха. Всичко аз го отнасях, преносно и буквално. Мисълта пак ме ядоса, затова му казах “Дебелак, научи ме”. “Ето видя ли, че е време и ти да ме наричаш с прякора ми”, дотогава си мислех, че е обидно да го назовавам както другите, с очевидната истина. След няколко минути той ми сподели, че съм роден за хазарт. Логическите игри не били за мен, но в хазарта трябвало да се пробвам. Тестето беше прашно, дори доста издраскано. “С тестета като това съм изкарвал повече пари от месечната си надница, имам две дъщери, преди да се оженят доста съм ги мислил къде може да са, с кого и т.н. Тях да уча на комар някак не върви, ако момче не може да плати загубения залог го пребиват. Ако е момиче обаче няма да я бият, нали разбираш. Когато бях в затвора научих много трикове в играта на карти. Повечето ми приятели са боклуци и не съм искал да им казвам тия номера, но ти изглеждаш свястно момче.”
Същия следобяд оставихме работата и отидохме и ние в близката кръчма. Там избрахме една крайна маса, аз изтичах и купих едно ново тесте карти. За четири часа научих маса неща за комара. Този човек беше прекрасен. Изпи безброй бири, а шкембето му нямаше разлика от четири до четиринайсет кафяви стъкла в него. Колкото повече пиеше, толкова по-щедър беше в споделянето на хазартните си умения. Всяка четна бира аз я плащах. Дебелака изпи точно четиринайсет. Работния ден свърши и ние се върнахме на обекта. Бяха се справили и без нас. И те са добри момчета, които не винаги понасям.
Дебелака ми каза къде мога да се пробвам на комар. Същата вечер с поплупияната си глава отидох в едно от местата където се играеше с дребни суми и много успешно загубих пет кинта. На другия ден исках да убия учителя си. Но той ме посрещна с четящ поглед. “Ти какво, от първата вечер ли искаш да ошушкаш града. Полека, бавно”. Не му отвърнах нищо. Вечерта отидох на същото място с цялата си седмична надница. Беше едно схлупено кафе където играеха хлапетии като мен. На масата бяхме петима души. На двама от момчетата бащите им бяха учители по немски, третият беше син на заместник-кмет, другия беше пласьор на наркотици, а аз бачкатор-сирак. С пласьора обаче им събрахме париците. Прибрах се в колата си, сетих се набързо за индийката с точка и преброих сумата. Беше с една половина над това, с което влязох в кафето. Дебелака си го биваше.
Дойдоха други дни. Количката ми придоби по-светски вид, но още не ставаше за канене на гости. Взех вана, купих си ароматизатор и канарче, някак започна да ми липсва паяка, сложих си и малко портативно радио. Скоро се издигнах малко по-нагоре в бачкаторската си работа. Вече можех да лепя плочки. Това умение ми дойде отма. Хората ги завладя треската и започнаха да си лепят плочки навсякъде. Едва ли не и по главите. Парите от комара също ми помагаха и аз се преместих да живея в квартира. Това е друго нещо. Между земята и съоръжението за спане не бяха меки гуми, а някакво бетонно съоръжение. Това ми даде опора, нещо като трансцедентално усещане за сигурност. Сънищата ми бяха много по-издържани от преди. Едно е да сънуваш в кола, а друго в стая. На стената до мен имаше фототапет, природен пейзаж, щом окачих кафеза с птицата тя почти помисли, че е на свобода. Мина време и картината до нея я уби. Да виждаш и да не можеш да досегнеш – това убива. По-добре си беше в колата. Кой да знае.
Намерих си човек за говорене. Момиче някакво. Слабо, високо, чернокосо. Веднъж дойде да играе комар на едно от местата, из които обикалях. Дойде извини се, че ни прекъсва и приседна на масата. Знаехме за какво е дошла и я отпратихме, тя тихо изруга под бритона си и ние я върнахме. Къде-къде по-добре се приемаха ругаещи момичета за игра на комар от просто хубави чернокоски. Четвъртият беше дошъл с много пари. Свихме му ги за нула време. Онзи дето докарваше коли от чужбина взе половината, а пък аз с мацката си разделихме остатъка и понеже бяхме по-млади от четворката отидохме в старомодна сладкарница. Забелязах, че е с добър апетит, което толерирах много високо. Всички момичета от дома за сираци бяха злояди. Може би заради неприятната храна, която ни даваха. Внимателно отметнах бритона й нагоре и отдолу изкочиха дълбоки зелени очи.
Скоро им се предадох. Тя беше нова в комара и малко по малко й споделях от уменията си. Водех я насам-натам с мен, имаше много хигроскопичен ум и попиваше бързо. Когато бяхме свободни ходехме в парк. Тя ме отведе първият път. Друг път не бях сядал в парк. Бях ходел в квартити, играл комар с наркомани, пияници, истински професионалисти, имах две татуировки – една от приятел бачкатор и друга правена в студио. Бях ходил в много средни кръчми, имах няколко бивши затворника за приятели, бях спал няколко месеца в подарена кола, но в парка ми се стори много екзотично. Друго място. Сядаш на пейка, вадиш мърляв сандвич, както никой друг, гледаш в акациите и в малките парцаливи деца, обикалящи около пушещите си майки и хапваш. Поклащаш крак, някъде зад теб угасва залеза, до теб девойка. Какво ли видя в мен? Нямах зелени очи, колата ми не беше в движение, ядях шумно, дрехите ми бяха два пъти по-дълги от нейните и два пъти по-евтини. Дори не си боядисвах косата, камо ли да си криех едната татуировка на врата. Дори й казах “иди си”. “ Не ща хубав човек до себе си, не съм се привързвал досега, не ща първия такъв човек да е хубав. Иди си, боядисай си косата червена и за известно време не идвай там, където играя комар. Аз го правя за пари, а ти...ти не знам защо. Имаш сестра, родители, учиш си езиците. На теб ще ти провърви. Аз ще ям сандвичи с фъстъчено масло и маслини, ще пия бира с бивши затворници и на Коледа ще си купувам подаръци с пари от комар. Един ден ще решиш да си ремонтираш къщата и ще се засечем, ти в полата си за 125 лв. и аз в анцуг за седем лева и сива тениска за четири, ще се поздравим, ще те целуна в една от обедните почивки и това ще е.”
Момичето стана тихо от пейката, събра трохите от полата си в шепа, изсипа ги в коша до мен и безшумно се изниза в една от калдаръмените пътечки. Отзад взе да притъмнява. Аз допих бирата си и се загледах празно напред. Не чувствах никаква лошотия в себе си. Останах на пейката дълго. Все едно, че нищо не знаех. Нямаше никаква формула пред мен. Колкото и да си го обичаш коледното дърво идва време да се разделиш с него. Знаем, че това не са трайни неща.
Отнякъде изрових тетрадките си и пак седнах да пиша, в главата си имах хиляди идеи, а най-хубавото беше, че можех да съединя отделните парчета в хомогенна смес. За няколко часа направих схема, свързвах елементите, правех леки хартиени кули, споявах ги с премерени абзаци, добавях думи, кулите урепваха, подсилвах основите с по-завършена фабула, гланцирах вида им, изшкурих неподходящите думи, влях нови, по-млади, по-подходящи, такива, които се напасват, които не дразнят окото. Измислих му заглавие, кръстих кулите и скоро може би щяха да са напълно готови за изложение, за чужди очи. Одобрителни или не, не знаех. Но обичах кулите си, леки хартиени, даже и тогава с недовършеният им фасон. Ще стане, казах си. Това се случи в нощта след като й казах онези думи. А думите, тук върху листите, бяха страничния ефект, някакъв фонтан от идеи, думи и желание за пренареждане, стилизиране. Може би мисълта, че я откъсвам от себе си отприщи яростна вълна от неизползвана сила. И аз я влях в думите. Те ми се отплащаха в плавни текстове, със симпатичните им възвишения, замирания и отново радостно въодушлевление.
Цялата нощ отиде в това. Утрото ме изсмука в утробата си, приласка ме навътре и аз благодарен заспах на масата, върху която писах. Миг преди да се унеса вътрешно усетих, че отивам към нов, качествено нов етап от живота си, който има по-хубаво име и всичко в него ще се вижда по-ясно.

Изключих апарата. “искаш ли кафе, днес само едно съм пил. Да, и, знаеш ли, донеси ми и една кутия цигари, страшно ми се пуши”. След три минути половина продължихме с историята му. Пушеше невероятно бързо. Аз пафках една за осем минути, а той за четири, изпи кафето си както някои пиеха водката си. Имаше осем дълбоки бръчки на челото си, а аз толкова нямах на кожените си обувки.

“Същата вечер обаче тя се върна с кутия бонбони и бутилка вино. Мен ме досмеша, отбелязах й, че само цветя не ми е взела и е щяла да ме свали. Виното беше евтино, а бонбоните бяха най-скъпите на земята. Аз пиех вино, а сладко никак не обичах. В оная вечер обаче стана обратното. Виното остана непипнато и ако отидеш на адреса на тогавашната ми квартира сигурно ще го намериш още недокоснато, до последният рафт в килера. Тя успя да ме върне към себе си. Необратимо беше дошло време за любов. Нямаше мърдане – в живота ми беше открит Любовния сезон на търтеите. Получи се някаква странна смесица от любов и семеен живот. Тя се пренесе с цяла камара дрехи при мен. Те съставляваха един много сериозен обем и въздухът в централната стая свършваше много бързо. Заради намаления въздушен обем на жилището аз се стремях когато съм навън да си наваксвам с дишането. У дома почти не го правех. След това ме запозна с техните. За ответния удар наех двама разсипници, които им представих за мои родители. Тя ме предупреди, че идва от консервативно семейство и трябва непременно да изровим родители. Майка ми се играеше от лека мадама, съдържателка на клуб, в който ходех от време на време преди да срещна тъмнокоската, а бащата беше Дебелака. Сцената бе в две действия. Първата ни среща беше в ресторант, а втората в квартирата ми. Аз бях облечен в раиран панталон и синьо пуловерче, баш като колежанин и ударих десетка с две нули пред техните. Играех го малко интелектуално - нещо като писател, нещо като журналист. Да смешно ти е, но аз тогава се потях пред древногръцките им строги физиономии. Дори си лепнах хоби шах с дама и кинология. Решителния удар дойде когато баща й ме запита кой филм непременно трябва да се гледа.
Мисля, че влязох в русло. Намалих хазарта, лепях си плочките, пиех четири бири месечно по-малко и проядох сладко. Дори се замазних. Брадата ми леко потъмня, кожата ми се изпъна. Тя сядаше вечер по-близо до печката и поглаждаше корема си през блузата. Готвеше се за изпитите си със странни маниери. Любовта е странно нещо – отначало първо забелязах косата й, сетне очите и накрая апетита. Сега обаче тръгнах в обратна посока – апетита й се увеличаше, очите й леко потъмняха, а прическата си съвсем промени. И то за година време разлика.
Скоро завършваше образованието си, някаква английска филология с гръцки език, не знам точно. Забременя малко преди да се дипломира, новината ми дойде изневиделица – едва бях започнал епилога на книгата си, ръката ми беше навехната от лека травма в работата, а все повече се колебаех дали и аз да не се пусна с някакво висше. Тук можех да ползвам някакви още неясни предимства за това, че съм сирак – стипендии, общежития едно-друго, трето-пето. Разбира се, че щях да ги заменя за един жив родител, но това има държавата това дава. Тя влезе в стаята, носейки бонбони, поднесе ми кутията и каза “вземи си, ще си имаме бебе”. “Бебе от мен и теб ли??”, “Да, вземи си две, момче ще е”, взех си две – момче ще е. Бонбоните бяха хубави, а аз още не разбирах за какво си говорим. Тези зелени очи са ми познати.
Същата вечер довърших ръкописа на книгата си и й казах, че въобще не е тактична. Това беше от нея – книгата беше готова, получи се много ненадейно и книгата, и бебето, всичко се увъртоли в своя центробежна сила. Размърля се и никак не ми беше ясно кое от кое следваше, но от цялата мешаница можех сухи и изпрани да очаквам книгата си и бъдещото бебе.
Новината за бебето ме направи много несигурен. Взе ме за заложник, добре ме заплаши и ме остави да чакам. Започнах по-малко да спя, усещах едно ласо около врата си, започнах да лепя накриво плочките. Колегите ми ме гледаха усмихнати. Бирата също ми се усмихваше по-често. Някъде системата се пропукваше много лошо. Беше откраднато жизнено парченце от пъзела на равновесието. Исках да замина някъде, да стигна до нещо, да сменя обувките си, да си взема нова квартира, едно пуделче за домашен любимец, да сменя работата. Въобще страшна работа. Не, не, не бях същият. Фърфалакът ме гонеше нощем из тъмен коридор, после се оказвах на светло, да тичам по зелена поляна, потях се, говорех на сън. Приятелката ми помисли, че съм болен от нещо, някоя треска може би – марсилска, парижка, кой знае. Посъветва ме да отида на лекар. Излязох аз от нас с мисълта, че трябва да отида на лекар, срещнах случайно Дебелака, седнахме на бира и му казах “ момче ти ми докара тая беля, ти ще черпиш”. Той се сепна и изрови един полуневинен поглед примесен с категорично питане тип “МОЛЯ”. “ Че кой друг, ти ме научи на комар, с комара срещнах и нея, от нея ми е детето, сега това дете мен гони по зелени поляни, а още не се е родило. Роди ли се ще ме убие сигурно. Сега черпи” и той след тия думи какво да прави – черпи, черпи, черпи. Към три часа трая това черпене. После къде сме ходили не знам. Аз се събудих при една от служителките на оная мадама дето игра майка ми пред баба ми и дядо ми. Никога не съм се справял добре с роднинските връзки за разлика от математиката. След това отидох директно на работа, вечерта се прибрах. В нас имаше малък гръмотевичен облак, сив, купест, и пробляваше сегиз-тогиз, но още не валеше. Аз уж нехайно влизах в друга стая, а облака подире ми. По едно време заваля с една капка. Тя ми каза къде съм прекарал нощта, което дълбоко ме изненада. Новините дори и за неголям град се носеха твърде бързо. Но истината беше друга – аз в наглостта на пиянството си дори съм се прибрал до нас, целунал съм я по корема и съм й казал къде отивам. Дебелака ме е чакал пред вратата. И той е имал същата наглост и дори два пъти гласно й е потвърдил това, което вече е чула от мен. Аз нямах какво да кажа. Легнах странично на леглото и заплаках мълчешката. Тя излезе.
Стори ми се, че е много тихо, навън не валеше, беше есен. Листата тихичко се придърпваха към неравностите на пътя, котките пресичаха внимателно, а аз гледах разсеяно през прозореца. Отново не знаех кое какво означава. Всичко ми се стори объркано. Бялото “да” ли е, тъмното за лоша вест ли служи, всички ли кучета са лоши, какъв беше оня паяк над леглото ми в дома, какво означава “вземи си две, момче е”, как да завърша книгата ми, тя къде е отишла, кога ще се върне, къде е отишла, кога ще се върне, къде е отишла, кога ще се върне и т.н, и т.н, до безкрай. Мисля, че всичко свърши със съня. Сладко заспах в онази вечер, сякаш дори и в съня си предусещах промяната и никакво бебе не ме гонеше. Всичко беше добре, спях си до нея, докосвах скоробоядисаната й коса и чаках да съмне.
Съмна. Но съмнах сам. Другата половина беше студена, неомачакана, празна. Със свити гърди погледнах в другата стая.
Поех въздух, задържах го в гърдите си и облекчено издишах с леко замайване щом я видях там, сгушена в далечния край на леглото. Същата черна коса, тихо дишане, слабо тяло. Но имаше и нещо друго, нещо смъртоносно – мириз на евтино вино. Бутилката празна лежеше на хълбок зад нея. Вгледах се бавно в тялото.
Не беше същото. Черна жилка се впи в гърлото ми. Беше друга. Приближих се, вратата проскърца, тя се обърна. Не беше тя, никога не е била тя.
Чернокосата ми приятелка беше отишла предната вечер при проститутката, при която бях същата нощ и от стаята е излязла само една. Не онази дето трябваше да роди детето ми. Уплашила се както я удушила, оставила топлото тяло върху леглото. Онова легло с безброй мъже през годините и дошла от страх при мен, в квартирата. Не бях заключил, винаги когато тя не беше вкъщи, аз оставях отключено. Искала да ме събуди и да ми разкаже всичко – как е влетяла разярена в стаята, изгонила клиента, как я наругала, как тръгнала към нея, хватката, края... Но съм спял сладко. Може би като бебенце, като неродено малко момченце. Пила още и заспала. Последната жена, с която бях спал – проститутката, беше удушила, в нещо като самозащита майката на нероденото ми дете.
Това чух на сутринта. Всичко беше ужасно объркано. Нямаше никаква формула пред мен. Взех няколко листа, написах нов сюжет на убийството, въведох го сред ръкописа си и се получи нова гладка история. Бях обърнал книгата си с главата надолу и тя се получи още по-добра, струваше ми се, че е гениална. Почувствах се прекрасно, сякаш само добре оформената книга съществуваше в този момент. Това усещане ме опияни, то беше зашеметяващо, удари ме от земята със страхотна сила, без да ме нарани. Похитен от идеята си отидох в полицията и се предадох, разказвайки написаната история. Всичко беше толкова истинско, логично и последователно, че от никъде не изкочи съмнение или друга възможна версия. Пъзелът беше страхотен. Всичко беше подчинено на сюжета на все още неиздадената книга – и версията на убийството, и заподозряният, присъдата, живота ми преди убийството, мотивите, страховете. Цялото действие оживяваше пред мен, думите даваха резултати, действия, присъда. Те вещаеха, променяха съдбата ми, пораждаха причини, обясняваха взаимното влияние на обстоятелствата. Аз стоях в ареста, на разпити в полицията, в съдебната зала и се втрещявах от удоволствие как думите ми раждаха всичко това, тази правдоподобност, която засмука всички ни. Всичко вече съществуваше в книгата, дори и ти, и това интервю, дебелият циганин пред портата, омърлушеното утро...
Това е.
Това е моята история.”

Изгасих фаса. И му подадох петдесет лева. Той ги взе замълчан, може би се умисли за слабите пунктове на историята си. С брадичката си ми посочи работещия диктофон. Изгасих апарата.
Беше събота. Събота следобяд. Имах време да се върна, да взема вчерашния вестник и с моята съседка да ядем обичайните за събота вечер студени реванета.