автор: rainy

Или май греша заглавието. Ако то коректно отразява нещото, скрито зад него. Отрицателната прилепена частичка обаче само би ограничила безграничността на понятието. Понятие ли казах? Ако вече чувствата имат подобно определение, то значи е такова.
Питам се понякога защо някои червейчета така успяват да се наврат дълбоко и прокопават, ровят, дълбаят. И в един миг разораната угар започва да стене от жажда. Прекалено култивирана и лустросана дефиниция дадох обаче.
Поле от каверни.........

"На западния фронт нищо ново". Или душевния беше. Освен полето с дупки от взривените "мини". И всяка от тях е отнемала искрица живот. И още една искрица. И още един живот.
Собствената ни душа, комфортно разположена сред кратерите на лунния пейзаж.
И уроци по дишане.
Свирещият дъх на проядените дробове. И хриповете. Докато всяко вдишване е една пронизваща болка. Без която не можеш. И на която се крепи тънката нишка на живота ти.
Учиш се да дишаш. Учиш се и да живееш.
Щадящо и бавно пропускаш понякога кислорода, за да не разраниш последната все още крехка каверна.
Грижиш се за нея като дете.
Докато тя порасне.
Или поне мъничко зарасне.
В следващия миг силно и панически вдишваш , докато самоинстинктивно се спасяваш от задушаващата хватка на "смъртта". И не ти пука какво се случва след това. Може и потоп. Но поне си загинал жив.
Ето - не си усетил как си затворил сега, в този миг, пролуките .
Чрез НЕЯ.
Самотата .
Тя идва.
И те обгръща.
Като онзи тунел.
Здравейте, анаероби - приемете нов член на биологичното си общество! Биологично ли казах ?
Всъщност си я обичаш.
Нея.
Много и то.
Защото е истински грижлива. Само тя. Единствено . А пък ти си обожаваш самосъжалението. Така де, по-лесно няма! И да те глезят. Нещо невиждано за теб. Какъв лукс - дори и не си свикнал на подобен разкош.
А го имаш в излишък от нея.
Подава ти кърпичка - нали обикновено все нямаш. Докато собствените ти ръкави вече са достатъчно прогизнали.
Иронично те подиграва с лечебната си зъбатост. Докато твоята собствена такава не усеща как осиротява чрез изронения емайл - вече няма с какво да преглъщаш, храната те задавя, минаваш на вода, но пък и тя нещо липсва.
Брои и отчита по-безпристрастно и от статистика листенцата на маргаритката. Докато ти самия ги късаш и захвърляш в краката си , а те ,нахалните, сами литват оттам и затварят язвите и зейналите каверни по оня мускул или помпа май го наричат още.
Оставя те на мира и те запокитва нанякъде ужким, когато й писнеш. Докато писнеш на самия себе си.
Търси усмихнато с теб митичното зелено четирилистие. Докато ти разсеяно и достатъчно мрачно ровиш в храсталака с ясното съзнание какъв е сега сезона, през който такова чудо няма - отдавна всичко е прецъфтяло, изсъхнало, изгоряло.
И си те обича иска - не иска. Докато ти се ненавиждаш.
Нали си е само твоя. Единственото ти притежание.
А и къде , по дяволите, другаде да се дене извън теб?
А ти къде би могъл извън нея?
Факт . Никъде !
И играта продължава. Защото е игра.
Сиамски близнаци. Ти го знаеш. Тя също.
Дърпаш неистово връвчицата, която тя е решила да ти отпусне за момента. Ей така, да се посмее малко на наивността , с която хукваш настрани. После ехидно навива скърцащата макара. "Какво си въобразява този рибок ? Още не се е родил хирурга, който да те оперира от мен ! "
После й го връщаш . Или си въобразяваш,че го правиш.
За собствено самоуспокоение на гордостта си. Защото точно нея си преглътнал, за да я накажеш по същия начин. И тя да хукне. И после - макарата, връвчицата, скрибуцането, гузния поглед, връщането. Добре дошла!
Пито -платено.
А после ще си налеете по едно истинско питие. Така се скрепвало разказват в казармата доживотното приятелство . Съдбата де. Глупости. Може пък и по индиански - нож, две китки, вени, докосване. Малко детинско, но достатъчно болезнено. И с белег отгоре на всичкото. Така, да напомня. Готово ! Наздраве и с кръв. Няма бягане. Господа офицеры и вся остальная сволочь! Останалата сволочь се изразяват май само в нея и теб. Друг наоколо не се навърта. Намигаш й с риск да изглеждаш малко нескопосано . Гротеската не ти е силната страна, но пък е достатъчно безопасен самоироничен щит.
Ваше благородие, госпожа удача ! Для кого ты добрая, для кого иначе.....Нека върви тогава там, при другите, или по дяволите, или където си иска. Ти си имаш госпожа Самота! Безпределно вярна! Няма истини, няма терзания, няма рани, няма никакви подобни глупости! Трети не ни е нужен. Пък и да е потребността ни друга, кой ли ни пита ?
Точно като сърцето наша си е - нито повече, нито по-малко. Чака те на ъгъла, когато се загледаш в някоя витрина. Подритва ядосано камъчето, което те е спънало . Догонва те укоризнено, когато безполезно се опитваш да побегнеш.
Ще те изостави , едва когато спре. И ти спреш.
Трансплантация не се предвижда.
Банката с донори е изчерпана или по-скоро ти си изхвърлил празния съд. За да не се опитват дори да правят жалки опити за заместителство. Сурогатите никак не са ти по вкуса. А, и разглезени претенции, нали ? Твой проблем. И избор.
Поглеждаш злобничко връвчицата, като че ли тя ти е виновна. И която понякога сякаш леко се похабява, но това е илюзия . За сетивата. Как може би ще успееш да я прокъсаш. И рибокът изведнъж ще се окаже русалка.
Всъщност става и стрида,стига да е без нея. Стрида? Тогава ТЯ ще намери своето ново леговище. Необезпокоявана. И без корда. Просто тя ще си ти.
Всъщност сериозна грешка допускам! Те и стридите дишат. Каква обида за тях! Къде ти тук анаеробност! Внимавай в картинката и леко на завоите - все да се набуташ не където трябва. И твърде нагоре все да литнеш!
И как лъжат, а? Не ги е срам...хаха......
За тунела, имам предвид!
Колко било красиво и безболезнено.
Всъщност за второто са прави. Къде ти усети в умъртвеното ? И за първото са прави .....май! За всичко ще се окажат прави. Красиво нещо е смъртта. Защото е еднопосочна и уникална. От това по-красиво какво? Кратък поклон....и.. Е да, понякога време за подобна суета не се предвижда. Пък и повторението на подобен шедьовър е трудна работа.
Глупости!
Колко пъти преминаваш този тунел ? И всеки път е единствен, нали ? О, да, знам! А, ти обожаваш да предизвикваш съчувствие ? Нещо бъркаш в картинката обаче. То ти е нужно най - вече за теб самия !
На теб ти е потребно,дяволите да те вземат.
И после какво ще го правиш ? Лъскава опаковка от няколко сързераздирателни слова , панделка в ярък цвят от сълзливо определение, внимателно подбран интериор, където да блесне и те примами с цялата си непорочност.
Е, все един тунел ще се окаже единствен.
Има една добра новина наистина в тази история. Не, всъщност две!
Ти няма да знаеш,че е единствен. И опаковката панделката , поставката..... Просто ще са истински.
Да не забравя и другото - представлението ще бъде оценено по достойнство от другите! Наистина, интересно как. Те нали и оценките са като истините.
Водевил? Лековато!
Комедия ? Доста изтъркано, пък и трудничка задача да разсмееш, най-много с трясък да се провалиш.
Или забавен мюзикъл тук там с хлипащи сценки? Дай нещо по-така!
А, може би пък драма? Звучи интригуващо,но до едно време, защото всичко е с такъв привкус и някак ще се размие като хамелеон .
Какво остана всъщност ? Все онази старата ни познайница. Нашата си. Тайничко присмиваща се отново. Очакваща да премине поредния тунел. Да де, витрините, камъчетата, детелинките, емайла, маргаритките. И потраква търпеливо с пръсти до пакета със салфетките. Бездъннен е. Знам, знам, в ръчичките си й . И дочуваш ехидното скрибуцане. И макарата. Чегърта. Всичко. До дъно. Заедно с любимата всеотдайна връвчица.
Ваше благородие, госпожа....
И какво още?
Хрипче ли дочух ?
Една каверна се опитва да диша май ?
Нагла до безобразие,нали?
Всъщност проблема си е изцяло неин.
Да се мъчи!
Кислород няма.
Вече си анаеробен.