автор: gabrielle

Вселената-сърце пулсира.
И някъде се ражда нова.

Вселената-сърце умира.
Кой спира Времето, отново.

И кой отваря дъното на
онази Черна дупка, първата
с която почва всичко?

Къде отива светлината
на Взрива й - освен към нас,
дошлите твърде късно.

Кой спира Времето, когато
стане нужно кръгът на
цикъла да се затвори?

Кой връща миговете
полудели, към мястото
за срещи?

Главата и сърцето ми пулсират
и някъде се ражда мисъл.

Ръцете ми измръзнали улавят
незримите юзди на думи
пощурели.

Шумят листата на бележника –
като подгонени от вятър.

И думите на бели страници
подреждат се и отговори
дават…

Защото с писане
се хващат бягащите мигове.

Замръзнали ги впримчваме
в опърпаните си тефтери.
А после ги измисляме.
Избухва хванатото време.

И хуква пак – към тези,
които могат да го уловят
със голи умове
сърце
ръце

И голи да го носят
до предела, където
границите между
измеренията
се изгубват.
И може би тогава
избухва свръхплътното яйце
на някоя Вселена,
в която незнайни същества
напрягат умове
и търсят Създателя
на свойто Време.