автор: kakafreud

Събудих се със същия металически вкус в устата. Огледах се още сънено с тихата надежда, че той си беше отишъл. Отворих очи. Огледах се скришом. Май го нямаше, прошепнах си аз. Станах и отидох до банята. Огледах се в огледалото и онемях от ужас! Той беше застанал до мене. Моят голям страх. Той беше там. Погледна ме лукаво, впи ноктите си във врата ми и чевръсто се гмурна в мене. Бяхме едно цяло. Харесваше му да живее в мене. Харесваше му да убива всички красиви неща в мене, вземаше ми ги, още преди да ги видех и почувствах.

В мене нямаше друго. В мене живееше само той.
И за бягах от своя страх. По цял ден бягах. Бягах на работа, бягах при приятели, бягах при мъже, бягах без да зная коя съм.
Action is the enemy of thought! Това беше моето мото, моят идеал. А всъщност нямах приятели, не можех да обичам мъже, можех само да бягам и да се крия.
- Без мен, ти си нищо, аз съм твоето всичко, аз съм твоята майка и твоя баща, твоята рожба, обичаше да шепти в ухото ми Страх всеки ден.
Пушех цигара от цигара, за да мога да избягам от своя Страх.
Всеки сутрин той ми се усмихваше със зловещата и разкривена усмивка в огледалото и всяка вечер събличаше моите дрехи и лягаше до мене. Целуваше ме нежно за лека нощ, притискаше ме в желязна прегръдка, докато се въртях неспокойна до зори, без да мога да намеря утеха. И после отново започвахме деня си…заедно. Винаги двамата. Той беше там. Винаги там. Моят страх.
Започнах да пия, за да не усещам страха. Цигарите ставаха все по-многобройни, а Страх ставаше все по-голям.
Каква съм аз? Коя съм аз? Имаше ли изобщо аз? Не знаех. Имаше само Страх. Страх от самотата, страх от шумове, страх от тълпи, страх от звънкия глас на изпуснати вилици, страх от крясъци, страх от щастие. Исках да бъда щастлива, почти отчаяно исках да бъда щастлива, но не можех, не знаех как, моят страх ми нашепваше как да живея и какво да чувствам. И аз никога не чувствах друго, освен страх.
Един мъж искаше да ме обича, да се грижи за мене. Някога отдавна. Но Страх не му позволи. Той искаше да се вмъкне и в него, искаше този мъж да стане негов поданик. Но мъжът не искаше да се страхува, той знаеше кой е Страх не успя да завладее и него. А мен ме беше погълнал, без дори да разбера.
Моят страх обичаше да се грижи за мене, да ми купува подаръци, да ме храни, да ме закриля. И когато аз исках да се махна от него, той не ме пускаше, притискаше ме до вратата и усещах зъбците му да стискат яростно шията ми. Не ме оставяше да дишам, да бъда свободна, искаше да ме моделира, искаше да ме погълне.
Един ден се събудих със същия металически вкус в устата. И усетих че Страх е някъде наблизо, че е вътре в мене. И го повиках. Нямаше повече накъде да бягам. Бях останала без приятели, без мъже, без работа.
- Викала си ме?, засмя се зловещо той. Страх ли те е?
- Здравей, Страх, трябва да поговорим, му казах аз.
Седнахме на една маса, само той и аз. Очи в очи. Огледах го. Беше грозен и насмешлив. Миришеше лошо и устата му беше голяма. Нямаше бръчки, беше все още млад. А аз? Аз изглеждах състарена. От страх. Ръцете му бяха кокалести, а гласът му режеше слуха ми като с трион. Сипах си една голяма водка, от страх. Петата за деня.
- Страх, трябва да поговорим. Не можем да живеем повече заедно. Искам да се изнесеш.
Едвам произнесох думите. Беше ме страх как ще реагира.
Страх се засмя зловещо.
- Никога няма да се изнеса. Аз живея тук, аз живея в тебе, аз съм твоето аз. Как да се изнеса от нещо, което ми принадлежи?, развика се той. Взе една вилица и една чаша от масата и ме попита – Искаш ли да чуеш звука на собствения си страх?
Разтреперих се. Страх ме познаваше твърде добре. Най-много на света се боях от звука на счупена чаша или изпусната вилица. Чувствах, че трябваше да го изгоня. Опитах се да се овладея.
- Страх, говоря сериозно…Не можем да живеем вече заедно. Време е да се разделим. Врече е да заживея своя собствен живот. Има един човек, когото харесвам…
Страх ме прекъсна:
- Никой няма да те разбира по-добре от самия мен, знаеш го, усещаш го. Никой не знае от какво се нуждаеш, така както аз. Ние сме свързани в едно цяло. А този мъж, какво знае той? Знае ли, че твоя стомах се нуждае от специални грижи, знае ли, че често те боли глава, знае ли какво да ти даде, когато си болна? А, отговори ми? Знае ли? Не, не знае и никога няма да разбере. Той ще те изостави някой ден, както правят всички мъже., ще ти направи едно дете и дим да го няма. А аз ще съм винаги тук и ще те закрилям от всички мъже, от всички лоши неща. Искаш ли да останеш сама, без подкрепа? Ако аз си отида, няма да има кой да те подкрепи, кой да застане зад тебе.
Страх се ядоса и замахна с ръка и ако не се бях отдръпнала, щеше да ме удари.
- Моля те, Страх, страх ме е, не говори така!, разплаках се аз.
Едно малко момиченце са разплака някъде далече в нощта. Това малко момиченце бях аз.
Неистово ми се допуши. Страх ми подаде цигара и я запали. В тъмната нощ огънят на цигарата проблесна и прогори плътта ми. Заболя ме. Както болеше жива рана. Поех болката й с пълни дробове. Задавих се и понечих да я загася в пепелника. Страх хвана ръката ми.
- Пуши! Цигарата е твоето спасение, ще промие мозъка ти и ще разбереш, че няма нужда да се освобождаваш от мене. Аз съм твоя най-верен приятел. Нямаш нужда от други, всички други рано или късно си отиват.
- Но, Страх, аз искам да разбера коя съм. Аз искам да намеря себе си, а ти ми пречиш. Моля те, Страх, разбери ми и ме пусни да си ида…
Страх се ядоса и на по устните му изби пяна от яд.
- Ако ти си тръгнеш, то аз ще намеря начин да те върна обратно. Никога няма да си щастлива без мене, запомни. Аз съм твоето аз и твоята същност. Не можеш да имаш друго щастие, без Страх!
Изричайки тези думи, Страх се обърна към мене и ме удари. Главата ми рязко се отмести и от устните ми бликна кръв. Черна, лепкава кръв. Набрах кураж.
- Хайде Страх, удари ме пак. Вече не се страхувам, изкрещях аз. Ти не съм аз! АЗ не съм в твоята власт, аз вече разбрах коя съм и не искам вечно да ме е страх!
Страх отвори грозната си уста и от нея се подадоха разкривените му зъби. Усетих как Страх се опитва да ме погълне. Хванах се здраво за стола, за масата, но съпротивлението беше твърде слабо и аз почнах да се отскубвам. Виждах ръката ми как се опитва да се задържи за масата, но не я усещах. Тя вече беше погълната от Страх. След секунди и втората ми ръка вече я нямаше, скоро се отскубна и главата ми, мозъка ми, мислите ми, краката ми….оставаха само две уплашени очи и едно Сърце.
- Какви красиви очи! Като две мъниста, чух някой да изрича в тъмнината. Колко красиви, но тъжни очи!
- Красиви очи ли? Ти пък кой си? Тя не е красива, без мене, без нейния Страх. Погледни я само! Колко е непохватна и грозна, дебела…Тя прилича на мене, тя е мой образ и подобие.
Две очи се ококориха учудени. Дали наистина бяха красиви, както твърдеше непознатият? Или бях непохватна и грозна, както твърдеше Страх? Не знаех.
Двете ми очи се огледаха в тъмнината. Те можеха да видят Страх, можеха и да го усетят. Страх беше грозен и плашеше всички, но от всичко плашеше на-много мен. В очите ми имаше тъга и много страх.
- Дали очите ми бяха красиви? Или просто тъжни?, попита Сърцето ми.
Страх разтвори още по-силно устата си, за да може с последно движение да погълне очите и Сърцето ми. Вече го нямаше разума и той нямаше как да се съпротивлява. Туптящото ми Сърце беше само срещу Страх.
Това беше битката на живота ни.
Страх напрегна усилия, жилите на грозното му лице се издуха. От очите ми закапаха горещи сълзи, нямах сили да извикам. Сърцето ми туптеше все по-силно, докато стана мораво червено. Една пареща сълза падна върху изнемощялото ми Сърце и го угаси, както водата гаси горския пожар.
Страх запозна да се смее. Гласът му отекваше все по-силно и по-злокобноо в дълбините на Сърцето ми.
- Аз победих! Аз винаги побеждавам! Никога няма да си щастлива без мене!
Изведнъж усетих Сърцето си да тупти. Да тупти силно. То беше още живо. То беше единственото останало от мене. То беше една пареща рана.
Пулсът ми се усили постепенно. То беше настина живо, изгаряше от болка, но беше все още живо. Бореше се за своята малка искрица живот, за своите спомени от малката селска съща, от първия учебен ден, от първата щастлива целувка, от първата приятелска прегръдка. То пазеше всички щастливи спомени.. Някога беше щастливо, някога живееше без Страх. Кога пусна Страх в себе си?. На 15, на 20 години. Не помнеше кога, помнеше само Страх.
Сърцето ми се напълни с жива алена кръв и с утроени сили се помъчи да се отскубне от стоманената прегръдка на Страх. Страх също напрегна усилия. Жилите се издуваха, злобата му се увеличаваше.
Но Страх почна да поддава. Пред очите и Сърцето изплуваха всички мили спомени от детството – филиите с мармалад, оловните войничета, тихият огън вечер в камината, мирисът на дърва, сълзите на милата стара баба. Тогава нямаше Страх. Тогава Сърцето беше щастливо, тогава то знаеше кое е всъщност.
Страх за първи път се уплаши. На лицето му се изписа истински ужас. Той разбра, че вече беше загубил битката и че силата на Сърцето беше по-силна. Очите на Страх кръвясаха и съпротивителните му сили бързо отслабнаха. Ръцете му се отпуснаха и омаломощен изплю ръцете и краката ми. Последен излезе Разум.
- Какво се е случило?, учуден попита Разум, защо имаше затъмнение, къде бях?
- Всичко е наред, успокои го Сърцето, всичко е както трябва да бъда, няма го вече Страх.
- Няма ли го? Но, как успя, само, да го изгониш?
- Само? Не, не бях само… помогна ми мириса на прясно окосена ливада и на току-що накладен огън, помогнаха ми нашите спомени.
Разум се ококори стреснат. Той нищо не помнеше. Всичко беше забравил. Явно спомените живееха само в Сърцето.
- Върви си, Страх! Няма какво да правиш повече тук. Нямаме нужда от тебе. Върви си!
Страх обърна за последно поглед назад. В очите ми вече нямаше страх, те бяха красиви. И той го разбра.
Обърна се и пое по дългия път, обратно към своя дом. Обратно към царството на мъртвите.
А аз и моето изнемощяло Сърце, заедно с Разум, поехме по пътя към царството на живите.
- Дали там има място за нас там?, попита неспокойно Разум.
-Не знам, Разум. Пътят към Царството на живите е дълъг и ще срещнем още много препятствия…
Разум поклати мъдро глава и отсече:
-Ще срещнем, но вече сме заедно и Страх го няма!
Сърцето се разтупка доволно.
Без никой да разбере, две очи като мъниста бяха видели, че пролетта вече беше дошла.