автор: paparakapv

Тъжен силует със дълги до земята мигли.
Глух за девствените писъци на буквите.
Пясъчен часовник с болка вместо песъчинки -
времето е минало под безпристрастното око на бога!
Мълча напоследък, защото се плаша от думите -
същите, с които жонглирах по навик до вчера.
Крещи тишината ми, но пък така й отива.
Капки истина стискам в молитвено сключени длани.
И рисувам морета, и лодки, и риби в съня си.
Оазиси бели полагам в краката на вятъра.
Имам шепа приятели и юмрук от шест пръста.
(колко ли всеки от тях е готов да ме брани?!)
И се вкопчвам по детски в отминали спомени
за снега, с който нищо не успях да си кажа.
Този път е без изход, затова е нЕизвървян.
А всички жени във живота ми- до една неразбрани.
И съм вече на ъгъла, където завивам към себе си.
На един кръстопът между теб, между мен, и мечтите ми.
Всеки път е единствен и води в онази посока...

Ти си моята сляпа поличба за истинско щастие.